Стив Бери - Шифърът на Джеферсън

– Не – поклати глава Касиопея.

– Това е в разрез с правилата – вдигна глава той.

– Цялата операция е такава – отсече тя и насочи показалец в гърдите на жената. – Как се казваш?

– Джесика.

– Добре, Джесика. Ние с теб поемаме нещата в свои ръце.

Уайът погали почернелите камъни. Представи си въоръжените до зъби мъже, струпали се на крепостните стени, видя готовите за стрелба оръдия. В ушите му прозвуча тревожният звън на камбаните, небцето му усети острия вкус на риба. Животът в този отдалечен гарнизон преди двеста и трийсет години със сигурност е бил труден и опасен. Представи си как седемдесет и четири души бяха намерили смъртта си.

Видя каменната стълба вдясно от себе си и прецени, че няма да е зле да огледа околността отвисоко. Пое по стръмните стъпала и не след дълго се озова в нещо, което някога трябва да е било просторна зала. С редици широки прозорци от двете ѝ страни, отдавна останали без стъкла и рамки. Таванът също липсваше. Локвите застояла вода по пода напояваха гъстите туфи кафеникава трева. Навсякъде се стрелкаха птици, въздухът тежеше от вонята на изпражненията им.

Погледът му беше привлечен от огромното огнище, в което спокойно можеха да се поберат дузина едри мъже. Тръгна напред, внимателно подбирайки пътя си. Част от гредите на пода изглеждаха здрави, но повечето бяха потъмнели от времето и очевидно прогнили.

Тесен полутъмен коридор водеше към друга зала. Той предпазливо се насочи натам. Пред очите му се появи още едно стълбище, водещо нагоре. Вероятно към терасата, която представляваше по-скоро бойница с назъбени парапети.

Вниманието му беше привлечено от нещо, което се виждаше край купчина тревясали отломки. Тъмни петна върху каменния под. Стъпки. Към второто стълбище. Все още мокри, очевидно оставени наскоро. Над него имаше някой.

Залепен за стената на бойницата, Нокс чакаше появата на Уайът. Имаше достатъчно места за укриване, въпреки че таванът и част от стените липсваха. Забеляза противника си още в мига, в който се появи пред портала. Надяваше се да получи някаква информация за липсващите страници, преди да го убие. Носеше в себе си пълния текст на посланието на Джаксън, включително петте загадъчни символа. Уайът би могъл да му спести изтощителното нощно издирване, като го отведе при тях.

Но противникът му се луташе, сякаш се беше изгубил.

Може би и той не знаеше къде е скривалището на Андрю Джаксън.

Ако наистина бе така, щеше да се наложи да го ликвидира.

Уайът отдавна беше усвоил едно просто правило: когато противникът очаква нещо да се случи, най-добре е да не го разочароваш. Това беше причината да проникне в института "Гарвър" открито, през главния вход. Забеляза нещо като амбразура, от която се виждаше морето. Беше на крачка от най-долното стъпало, изцапано с кални стъпки. Промъкна се към дупката, промуши главата си през нея и погледна нагоре.

Разстоянието до бойницата беше около три метра. Назъбените и почернели от времето каменни блокове предлагаха достатъчно места за хващане.

Погледна надолу. Вълните яростно се разбиваха в скалистия бряг на трийсетина метра под него. От дупките в стените изскачаха птици и увисваха във въздуха, носени от лекия бриз. Танцът им се придружаваше от задавеното грачене на чайките. Дръпна се обратно и вдигна един камък с размерите на топка за софтбол. Бойниците над главата му също бяха населени от птици. Видя ги още на идване. Пропълзя няколко стъпала нагоре и вдигна глава към потъмняващото небе. Камъкът описа широка дъга във въздуха. Без да го чака да падне, Уайът бързо се изтегли обратно.

Нокс беше заел позиция диагонално срещу противника си, на северната стена на крепостта. Единият от хората му чакаше до южната, на едно ниво с Уайът, а другият се намираше западно от него. Потискащата тишина се нарушаваше единствено от грохота на прибоя и свиренето на вятъра, които поглъщаха всички шумове.

Изведнъж от южната стена се вдигна ято птици, които се стрелнаха към небето е плющящи на вятъра криле. Какво ги беше подплашило? Погледът му се закова в бойниците.

Уайът се вкопчи в издадените ръбове и запълзя нагоре. Камъкът, с който подплаши птиците, създаде достатъчно суматоха за отвличане на вниманието. Под него беше само океанът. Нощта бързо влизаше в правата си. Краката му намериха опора в някаква дълбока пукнатина. Едната му ръка се вкопчи в парапета, последвана от другата. Главата му предпазливо надникна над ръба.