Стив Бери - Шифърът на Джеферсън

– А ти ще ги откриеш, така ли?

– С Малоун имам неуредени сметки. Оправя ли ги, ще взема онова, което ви трябва.

– А ако остана?

– В такъв случай ще умреш. Това ти го гарантирам. Един от нас ще те убие.

Нокс прецени шансовете си. Беше сам срещу двама. Единият демонстрира добронамереност, но за другия не знаеше нищо.

Кой бе този Котън Малоун?

Освен това трябваше да помисли и за екипажа си. Бяха претърпели загуби. Нещо, което не се случваше често. От години не бяха губили когото и да било. Той се появи тук, защото нямаше друг избор. Хейл беше доволен, останалите капитани – също. Карбонел беше предоставила нужната информация с очакването да изпратят именно него. Но стига толкова. Край. Рискуваше живота си напразно.

– Добре, тръгвам си – извика той.

Заел клекнало положение, Малоун се взираше в мрака. Най-близкият източник на светлина се намираше на няколко километра от тук, на някакъв остров в залива. Далеч долу вълните продължаваха яростната си атака срещу скалите. Уайът дебнеше някъде наоколо. Нямаше никакъв шанс да се добере до третия участник в импровизираното състезание. Някой си Нокс. Уайът щеше да бъде готов да го посрещне.

Нямаше друг избор, освен да изчака и да види как ще се развият събитията.

– Хей, Малоун! – долетя гласът на Уайът. – Очевидно разполагаш с информацията, с която разполагам и аз. Един от двама ни ще спечели. Нека да видим кой ще бъде той.

Бат, Северна Каролина

Палубата се тресеше от ураганния вятър – толкова силен, че оръдията се плъзгаха по мокрите дъски. Той стискаше руля с всички сили, поддържайки курс на североизток. Целта му беше да избегне пясъчната ивица, вдадена дълбоко в морето. Тесният пролив между нея и скалите изискваше майсторско боравене с горните платна, издути от вятъра.

Изведнъж се появи друг кораб. Държеше паралелен курс с неговия, наклонените мачти бяха в опасна близост с платната му. Цял ден бягаха от него. Той беше повярвал, че бурята ще им помогне да се измъкнат.

Удари камбаната за тревога. Моряците бързо се появиха на палубата. Настана суматоха. Всички бяха въоръжени, готови да посрещнат врага. Без да чакат заповед, артилеристите заредиха оръдията и откриха огън, засипвайки с гюлета страничния борд на натрапника. Стиснал руля с две ръце, той изпита гордост от отличните качества на кораба, собственост на фамилията Хейл от Северна Каролина. Беше убеден, че докато е капитан, никой не може да го потопи или плени.

Нов порив на вятъра постави управлението на изпитание. Наложи му се да използва цялата си сила, за да удържи руля.

Вражеският кораб се залепи за борда и екипажът му се подготви за абордаж. Пирати като него, от фамилията Болтън. Също от Северна Каролина. Бяха го атакували в открито море, разчитайки да го изненадат в постоянно усилващата се буря. Или поне се надяваха да го изненадат.

Изключително дръзко нападение, което беше в разрез с всички установени правила. Но какво друго можеше да се очаква от фамилията Болтън, която беше известна с тъпата си безразсъдност?

– Куентин.

Женски глас, едва доловим сред воя на вятъра.

На палубата прииждаха пирати, въоръжени със саби. Един от тях направи огромен скок и се приземи на метърдва от него. Жена. Невероятно красива, русокоса, с бледа кожа и блеснали от възбуда очи. Тя се нахвърли срещу него и изтръгна руля от ръцете му. Корабът се люшна и се отклони от курса.

– Куентин, Куентин

Хейл отвори очи. Беше в спалнята си. Навън бушуваше буря. Дъждовните капки барабаняха по стъклата, дърветата зад тях се огъваха под силния вятър.

Съзнанието му бавно се проясни. Беше се оттеглил тук в компанията на Шърли Кейзър, която обеща да му демонстрира специалното бельо. И то се оказа наистина специално. Бледолилава дантела обвиваше дребната ѝ стройна фигура. Тя се присъедини към него в леглото и започна да го съблича. След почти цял час ласки той задряма, изключително доволен от неочакваната ѝ визита. Точно това му трябваше след разговора с тримата капитани.

– Куентин.

Той примигна да прогони съня и спря поглед на дървения таван на спалнята, изработен от корпуса на стара шхуна, порила водите на Памлико още през XVIII век. Тялото му бе удобно отпуснато върху широкия твърд матрак. Четири пилона поддържаха високо поставеното легло, до което се стигаше с помощта на дървено стъпало. Преди година, бързайки да скочи от него, си беше навехнал глезена.