Стив Бери - Шифърът на Джеферсън

– Куентин.

Гласът на Шърли. Разбира се. Тя беше тук, в леглото до него. Може би беше готова за още? Много добре, той също беше готов. Обърна се към нея.

Тя го гледаше строго, без следа от усмивка или чувствено желание. Очите ѝ бяха потъмнели от гняв. После видя пистолета. Дулото почти опираше в лицето му.

Касиопея изчака оттеглянето на линейката с ранения крадец. Другият остана на местопроизшествието, притиснал торбичка лед към цицина с големината на кокоше яйце. И двамата нямаха документи за самоличност и мълчаха като риби.

– Всяка минута забавяне увеличава заплахата за живота на Стефани – каза Даниълс, застанал на прага на Синята стая.

– Знам как се чувствате, господин президент. Понякога безпокойството за близък човек може да бъде влудяващо.

Той веднага разбра за какво говори тя.

– Ти и Котън?

Тя кимна.

– Има и хубави, и лоши моменти. Както е сега. Добре ли е той? Нуждае ли се от помощ? Допреди няколко месеца нямах подобни проблеми.

– Аз съм сам от много време – промълви Даниълс.

Тъжният тон, с който бяха изречени тези думи, ясно показваше, че той съжалява за всеки пропуснат миг.

– Ние с Полин трябва да си изясним нещата. Това не бива да продължава повече.

– Внимавайте. Не вземайте прибързани решения, защото залогът е голям.

В погледа му пролича съгласие.

– Служил съм на страната си в продължение на четирийсет години. Политиката беше моят живот. Никога не съм се компрометирал, никога не съм предизвиквал скандали. Винаги съм действал според убежденията и съвестта си – дори когато то ми е струвало скъпо. Давал съм всичко от себе си и не съжалявам за нищо. Но сега дойде време да помисля и за своите проблеми. Поне за малко.

– Стефани наясно ли е с чувствата, които изпитвате към нея?

Президентът забави отговора си, а тя се запита дали изобщо има такъв. Онова, което чу в следващия миг, дълбоко я изненада.

– Мисля, че е наясно – промълви Даниълс.

Една кола спря пред къщата на Кейзър. От мястото до шофьора слезе Едуин Дейвис. Пръстовнте отпечатъци на нарушителите бяха снети още преди час и Касиопея бе получила обещание за бърза идентификация. Доскоро само глас по телефона, Дейвис очевидно беше решил да се намеси. Кварталът бързо се оживяваше. На препречената от полицейски коли улица се появиха любопитни хора.

Толкова по въпроса за секретността на операцията.

– Колата им е открита на няколко преки от тук – каза Дейвис. – Номерата от Северна Каролина са крадени, също както и самият автомобил, който е регистриран на името на някаква жена от Западна Вирджиния. Все още чакаме проверка на отпечатъците. В случай че заловените нямат криминални досиета, процедурата със сигурност ще се забави. Вероятно ще се наложи преглед на бази данни от друг тип – например регистрация при покупка на оръжие и още хиляди неща, които изискват свалянето на отпечатъци. Лично аз разчитам на военните регистри, които разполагат с пълна информация за новопостъпващите новобранци.

Дейвис изглеждаше уморен.

– Как са президентът и Първата дама? – попита тя.

– Разбрах, че се е отбил при теб, преди да тръгнеш.

Но Касиопея нямаше намерение да споделя каквото и да било.

– Тревожи се за Стефани – въздъхна тя. – Чувства се отговорен за нея.

– Както и всички ние – кимна Дейвис.

– Нещо ново от Котън?

– Лично от него – нищо.

Касиопея веднага усети неизказаното.

– А от някой друг?

– Котън не иска подкрепления там.

– И ти се съгласи?

– Не съвсем.

Хейл бавно осъзна, че за пръв път в живота му някой беше насочил оръжие срещу него. Гледката беше странна, тъй като лежеше гол в собственото си легло. А Кейзър държеше пистолета така, сякаш знаеше какво да прави с него.

– Стрелям още от дете – отгатна мислите му тя. – Баща ми ме научи. А ти се възползва от мен, Куентин. През цялото време си ме лъгал. Лошо момче!

Дали пък това не е някаква нова игра, запита се той. Ако е така, тя би могла да бъде доста възбуждаща.

– Какво искаш?

Шърли насочи дулото към слабините му, покрити само с одеяло.

– Да видя как страдаш – промълви тя.

Поу Айланд, Нова Скотия

Малоун бързо се спусна на земята. Вдигнал пистолета пред себе си, той предпазливо започна да се промъква към тъмния вътрешен двор. После спря, позволявайки на очите си да се адаптират. Ледени тръпки пронизаха тялото му. Нервите му бяха опънати до крайност.