Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

— Какво правим? — питам аз.

Пол утъпква пъртина пред мен с вехтите си работни обувки.

— Открих какво е смятал Ричард, че има в дневника — казва той.

Звучи като мисъл, чието начало е пропуснал да сподели с мен.

— Чертежът ли?

Той поклаща глава.

— Ще ти покажа, когато влезем.

Вървя по неговите стъпки, за да не влиза сняг в крачолите ми. Не мога да откъсна очи от обувките. През ваканцията след подготвителния курс Пол работеше като носач в музея, товареше и разтоварваше от камионите експонати за гостуващите изложби. По онова време грубите обувки бяха необходимост, но сега оставят мръсни следи из лунната белота на двора. Прилича на хлапе с мъжки обувки.

Стигаме до вратата от източната страна. До нея има електронна ключалка с бутони. Пол набира номера на стария си пропуск и изчаква да види дали още действа. Преди време развеждаше групи из музея, но накрая постъпи на работа в склада за диапозитиви, защото на екскурзоводите не се плащаше.

За моя изненада вратата изписуква, прещраква тихо и се отваря. Толкова съм свикнал със средновековното тракане на резетата в общежитието, че едва я чувам. Пол ме въвежда в малко преддверие. Иззад дебелото стъкло ни наблюдава пазач и аз изведнъж се чувствам като в капан. Но след като се подписваме в списъка за посещения и притискаме студентските си удостоверения към стъклото, получаваме достъп до абсолвентската библиотека зад следващата врата.

— Това ли беше? — питам аз, очаквайки повече формалности в този късен час.

Пол посочва една видеокамера на стената, но не казва нищо.

Абсолвентската библиотека не представлява нищо особено — няколко рафта с книги по история на изкуствата, подарени от други екскурзоводи — но Пол продължава към асансьора в ъгъла. Върху плъзгащите се метални врати виси голяма табела: „Само за преподаватели, служители и охрана. За студенти и абсолвенти без придружител вход забранен“. Другите студенти и абсолвенти са подчертани с червено.

Пол гледа настрани. Вади от джоба си ключодържател и пъхва един от ключовете в ключалката на стената. Когато го завърта надясно, металните врати се разтварят.

— Откъде взе това?

Той ме избутва в асансьора и натиска един бутон.

— Нали работех тук.

Складът за диапозитиви му осигуряваше достъп до архивните помещения на музея. Той е толкова старателен в работата си, че спечели почти всеобщо доверие.

— Къде отиваме? — питам аз.

— Горе във видеозалата. Където Винсънт държи част от диапозитивите си.

Асансьорът ни отвежда до главното ниво на музея. Пол ме повежда напред, без да обръща внимание на картините, които ми е показвал толкова пъти — огромното платно на Рубенс с навъсения Юпитер, недовършената картина „Смъртта на Сократ“, показваща как старият философ посяга към чашата с бучиниш. Едва когато наближаваме платната, които донесе Къри, Пол почва да се заглежда настрани.

Стигаме до вратата на склада за диапозитиви и той отново вади ключовете. Един от тях тихичко хлътва в ключалката и ние прекрачваме в мрака.

— Насам — казва Пол, сочейки една ниша с рафтове, отрупани с прашни кутии. Във всяка кутия има диск с диапозитиви. Зад друга заключена врата, в голяма зала, която съм виждал само веднъж, се пазят повечето диапозитиви с репродукции на произведения на изкуството.

Пол намира търсената лавица, вдига една от кутиите и я слага пред себе си. На залепено отстрани листче е изписано с крив почерк: „Карти: Рим“. Той маха капака и отнася кутията към тясното свободно пространство близо до входа. От друга лавица сваля диапроектор, който включва в контакта ниско над пода. Най-сетне щраква бутон и на отсрещната стена се появява мъгляво изображение. Пол постепенно наглася фокуса.

— Добре — казвам аз. — А сега ми обясни какво търсим тук.

— Ами ако Ричард е бил прав? — пита той. — Ами ако Винсънт му е откраднал дневника преди трийсет години?

— Вероятно. Какво значение има сега?

Пол продължава нетърпеливо:

— Постави се на мястото на Винсънт. Ричард непрестанно повтаря, че дневникът е единственият начин да разбереш „Хипнеротомахия“. Ти смяташ, че дрънка глупости. Какво да го правиш — някакъв си колежанин с диплома по история на изкуствата. Но ето че идва и друг. Също учен.

Пол произнася последната дума с уважение. Досещам се, че има предвид баща ми.

— Изведнъж ставаш излишен. Двамата казват, че ключът е в дневника. Но ти си отрязал пътищата за отстъпление. Казал си на Ричард, че дневникът е безполезен, а началникът на пристанището — шарлатанин. А от всичко на този свят най-много мразиш да се оказваш неправ. Как ще постъпиш?