Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

Филмът напредва и малко по малко Джил се отпуска. Въпреки тежките мисли, по някое време и аз почвам да се заглеждам в Одри. Просто не мога да откъсни очи от нея.

Постепенно очите на Джил се замъгляват. От виното, предполагам. Но когато разтърква чело и се втренчва в дланите си, разбирам, че има и още нещо. Може би си мисли ни Ана, която скъса с него, докато аз бях у дома. Чарли каза, че било виновно напрежението около дипломните работи и бала, но Джил не искаше да говори за това. Ана беше жива мъка за нас от самото начало; той почти никога не я водеше в общежитието, макар да чувах, че в „Бръшляна“ били неразделни. Тя бе първата от всичките му приятелки, която не можеше да ни разпознае по телефона, първата, която понякога забравяше името на Пол и никога не наминаваше да ни види, ако знаеше, че Джил го няма.

— Знаеш ли кой ми прилича малко на Одри Хепбърн? — изненадва ме Джил с неочакван въпрос.

— Кой? — питам, докато набирам отново номера на Тафт.

Този път той наистина ме изненадва.

— Кати.

— Защо се сети за нея?

— Не знам. Гледах ви тази вечер. Страхотна двойка сте.

Изрича го тъй, сякаш търси поне едно стабилно нещо в този несигурен свят. Иска ми се да му кажа, че ние с Кати също си имаме добри и лоши моменти, че не само той среща трудности във връзките си. Но моментът не е подходящ.

— Тя е твой тип, Том — продължава той. — Умна е. Изобщо не разбирам половината от приказките й.

Номерът отново не отговаря и аз оставям слушалката.

— Къде може да бъде?

— Ще се обади. — Джил въздъхва дълбоко, опитвайки да не мисли за най-лошото. — Откога сте с Кати?

— Идната сряда ще станат четири месеца.

Джил поклаща глава. Откакто съм с Кати, той е късал вече три пъти.

— Питаш ли се понякога дали е единствената?

За пръв път ми задават този въпрос.

— Да, понякога. Жалко, че не разполагаме с повече време. Тревожа се за догодина.

— Да я чуеш само как говори за теб. Все едно се познавате от хлапета.

— Как така?

— Веднъж я заварих в „Бръшляна“ да записва за теб баскетболен мач от телевизора на горния етаж. Каза, че го правела, защото с баща ти сте ходели заедно да гледате срещите между Мичиган и Охайо.

Никога не съм я молил за подобно нещо. Преди да се срещнем тя изобщо не гледаше баскетбол.

— Ти си щастливец — казва Джил.

Кимвам.

Разговаряме още малко за Кати, после Джил отново впива очи в Одри. Лицето му просветлява, но след малко усещам как предишните мисли се връщат. Пол. Ана. Балът. Не след дълго той посяга към бутилката. Тъкмо се каня да кажа, че му стига толкова, когато откъм коридора долита шум от тътрене на нозе. Външната врата се отваря и Чарли застава на прага под слабото коридорно осветление. Изглежда зле. По ръкавите му има кървави петна.

— Добре ли си? — пита Джил и скача на крака.

— Трябва да поговорим — казва Чарли с изтънял глас.

Джил спира звука на телевизора.

Чарли отива до хладилника и изважда шише вода. Изпива половината, после плисва малко в шепи и навлажнява лицето си. Очите му шарят насам-натам. Накрая сяда и казва:

— Човекът, който падна от Дикинсън, беше Бил Стийн.

— Господи — прошепва Джил.

Побиват ме тръпки.

— Не разбирам.

Но лицето на Чарли потвърждава, че ушите не ме лъжат.

— Той е бил в кабинета си в историческия факултет. Някой влязъл и го застрелял.

— Кой?

— Не знаят.

— Как тъй не знаят?

Миг тишина. Погледът на Чарли се избистря и пада върху мен.

— Какво беше онова съобщение по пейджъра? Какво искаше Бил Стийн от Пол?

— Казах ти. Искаше да даде на Пол една книга, която намерил. Чарли, не мога да повярвам.

— Нищо друго ли не каза? Къде отиде? С кого трябваше да се срещне?

Поклащам глава. После бавно се сещам за онова, което мислех за параноя: тайнствените телефонни обаждания до Бил, проверката на книгите, с които работи. Докато им разказвам, обгръща ме вълна от страх.

— Мамка му — изръмжава Чарли и посяга към телефона.

— Какво правиш? — пита Джил.

— Полицаите ще искат да поговорят с вас — казва ми Чарли. — Къде е Пол?

— Господи. Не знам, но трябва да го намерим. Непрекъснато звъня на Тафт в Института. Не отговаря.

Чарли ни гледа нетърпеливо.

— Нищо му няма — казва Джил и усещам, че виното говори вместо него. — Успокойте се.

— Не говорех на теб — сопва се Чарли.

— Може да е в дома на Тафт — предполагам аз. — Или в кабинета му в студентското градче.

— Ченгетата ще го открият, когато им потрябва — казва Джил и лицето му става студено. — По-добре да не се месим.