Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

Чарли се обръща към него.

— Двама от нас вече са замесени.

Джил се изсмива презрително.

— Я стига, Чарли. Ти пък откога се замеси?

— Не аз, говедо. Том и Пол. Като казвам ние, нямам предвид само теб.

— Стига си се правил на прекален светец. Писна ми да се месиш в проблемите на всичко живо.

Чарли се пресяга, грабва шишето от масата и го хвърля в боклука.

— Стига ти толкова.

За секунда ме хваща страх, че виното ще накара Джил да изтърси нещо, за което всички ще съжаляваме. Но след като хвърля на Чарли свиреп поглед, той става от дивана и въздъхва:

— Божичко. Отивам да си легна.

Гледам го как се оттегля безмълвно в спалнята. След малко светлият процеп под вратата изгасва.

Минутите текат като часове. Отново звъня в Института, но без резултат. Цяла вечност седим в хола, без да говорим. Мислите ми летят твърде бързо, за да ги осъзная. Гледам през прозореца и в паметта ми отново звучи гласът на Стийн: „Някакви странни обаждания. Отговарям… щрак. Отговарям… щрак“.

Накрая Чарли се изправя. Намира в шкафа чиста кърпа и си приготвя тоалетните принадлежности. Без да каже нито дума, излиза навън само по боксерки. Мъжката баня е в другия край на коридора и дотам се минава покрай поне пет-шест женски стаи, но Чарли върви невъзмутимо с несесер в ръка и кърпа на шията.

Настанявам се на дивана и взимам новия брой на „Дейли Принстъниън“. За да се разсея, прелиствам страниците, търсейки снимка с името на Кати някъде в ъгъла, където забутват материалите на студенти от по-долните курсове. Винаги изпитвам интерес към нейните снимки, към темите, които избира — най-вече онези, които смята за незначителни и избягва да говори за тях. След като ходиш по-дълго с един човек, почваш да си въобразяваш, че вижда света точно като теб. Снимките на Кати са коректив, поглед към света през нейните очи.

Не след дълго иззад вратата долитат стъпки. Сигурно Чарли се връща от банята. Но когато чувам шумолене на ключ, разбирам, че не е той. Вратата се отваря и в стаята влиза Пол. Пребледнял е, устните му са посинели от студ.

— Добре ли си? — питам аз.

Чарли пристига тъкмо навреме.

— Къде беше? — пита той.

При сегашното състояние на Пол ни трябват цели петнайсет минути, за да изкопчим всичко от него. След като напуснал лекцията, отишъл в Института и потърсил Бил Стийн в компютърната лаборатория. След един час от Стийн все още нямало и помен. Пол решил да се върне в общежитието. Потеглил с колата си, но моторът заглъхнал на едно кръстовище километър и половина преди градчето; наложило се да върви пеш през снега.

Твърди, че останалото е като в мъгла. Пристигнал в северния край на студентското градче и заварил полицейски коли около кабинета на Бил в Дикинсън. След като взел да разпитва, отвели го в медицинския център, където някой го помолил да разпознае тялото. Не след дълго Тафт също изникнал в болницата и потвърдил самоличността на мъртвеца, но преди двамата с Пол да поговорят, полицаите ги разделили за разпит. Искали да узнаят за отношенията му с Тафт и Стийн, кога е видял Бил за последен път, къде се е намирал по време на убийството. Пол отговарял като насън. Когато най-сетне го пуснали да си върви, заръчали му да не напуска градчето и обещали пак да го потърсят. Накрая се добрал до общежитието, но постоял известно време вън на стъпалата — просто искал да бъде за малко сам.

Най-сетне започваме да обсъждаме разговора със Стийн в залата за редки издания, за който Пол казва, че полицаите са го записали дума по дума. Докато разказва за Бил, за тревогите му в библиотеката, за това колко добър другар е загубил, Пол почти не проявява признаци на вълнение. Все още не се е опомнил от шока.

— Том — казва накрая той, когато минаваме в спалнята. — Трябва да ми помогнеш.

— Разбира се — отговарям аз. — Казвай.

— Ще те помоля да дойдеш с мен.

За момент се поколебавам.

— Къде?

— В музея на изкуствата.

Започва да се преоблича със сухи дрехи.

— Сега ли? Защо?

Пол разтрива челото си. Изглежда го мъчи главоболие.

— Ще ти обясня по пътя.

Когато се връщаме в хола, Чарли ни гледа тъй, сякаш сме се побъркали.

— По това време? Музеят е затворен.

— Знам какво правя — казва Пол и прекрачва в коридора.

Докато излизам след него, Чарли ми хвърля мрачен поглед, но не казва нищо.

Музеят на изкуствата се издига като стар средиземноморски дворец срещу нашето общежитие. Погледнат отпред, откъдето влязохме само преди няколко часа, той изглежда обикновена съвременна сграда със скулптура на Пикасо върху тревната площ, която напомня грамадна поилка за птички. Когато се приближаваш отстрани обаче, новите елементи отстъпват място на по-стари — красиви прозорци с малки арки в романски стил и стрехи с червени керемиди, надничащи изпод снежното покритие. При други обстоятелства гледката би била очарователна. Но при сегашните прилича на подходящ сюжет за снимка на Кати.