Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

— Английска литература ли учиш? — попита тя, като че не го знаеше вече.

Кимнах. Джил ми беше казал, че тя учи философия.

Кати ме огледа с подозрение.

— Кой е любимият ти автор?

— Невъзможен въпрос. На теб кой ти е любимият философ?

— Камю — отговори тя, макар че питах чисто риторически. — А любимият ми автор е Х. А. Рей.

Прозвуча ми като тест. Никога не бях чувал за Рей; имах чувството, че трябва да е модернист, някакъв невзрачен последовател на Т. С. Елиът или нещо подобно.

— Поезия ли е писал? — предпазливо попитах аз, защото си я представях как чете френски поети пред камината.

Кати примижа. За пръв път я видях да се усмихва.

— Написал е „Любопитният Джордж“ — каза тя и се разсмя на глас, докато аз полагах отчаяни усилия да не се изчервя.

Мисля, че това беше основата на нашата връзка. Взаимно си давахме онова, което не бяхме очаквали да намерим. Още от първите дни в Принстън се бях научил да не разговарям с приятелките си за учение; дори и поезията убива връзката, твърдеше Джил, ако я превърнеш в заместител на разговора. И Кати бе научила същия урок… но и двамата не го харесвахме. През подготвителната година ходела с един спортист, когото познавах от литературните семинари. Беше страшно умен, говореше за Пинчон и Делило тъй, както аз можех само да мечтая, но извън аудиторията не обелваше и дума за тях. Кати побеснявала от тази черта, която той теглел през живота си, от непристъпните стени между учение и забавление. За двайсет минути разговор през онази вечер в „Бръшляна“ разбрахме, че и двамата харесваме едно и също — желанието помежду ни да няма стени, а ако има, да бъдат съборени. Джил страшно се радваше, че ни е събрал. Не след дълго започнах с нетърпение да чакам почивните дни, надявах се да я срещна случайно между лекциите, представях си я как си ляга да спи, как влиза под душа, как се готви за изпити. След месец връзката ни стана сериозна.

Като по-възрастен, за известно време си въобразявах, че ролята ми е да влагам мъдростта на опита във всичко, което вършим. Полагах усилия да се придържаме към познати места и дружелюбни компании, тъй като от предишните си връзки бях научил, че подир влюбването почти винаги идва досадата: двама души, които си мислят, че се обичат, могат насаме да открият колко малко знаят един за друг. Затова държах на обществените места — срещи в клубовете, танци в студентския център — и приемах срещи в стаите или из скришните кътчета на библиотеките само когато долавях как гласът на Кати лекичко изтънява в стил „я ела насам“.

Както винаги Кати разсея заблудата ми.

— Хайде — каза ми тя една вечер. — Ще вечеряме заедно.

— В кой клуб? — попитах аз.

— В ресторант. По твой избор.

Ходехме заедно има-няма от две седмици; все още не знаех за нея твърде много неща. Една дълга вечеря насаме ми се стори рискована.

— Искаш ли да поканим Карен или Триш? — попитах аз.

Двете й съквартирантки бяха безопасна компания. Особено Триш, която от приказки на масата не се сещаше да хапне и залък.

Кати стоеше с гръб към мен.

— Можем да поканим и Джил — каза тя. — Разбира се.

Комбинацията ми се видя странна, но колкото повече хора се съберяхме, толкова по-безопасно щеше да бъде.

— Ами Чарли? — попита тя. — Той винаги е гладен.

Най-сетне осъзнах, че ме взима на подбив.

Тя се обърна към мен.

— Какъв е проблемът, Том? Боиш се да не ни видят насаме?

— Не.

— Отегчавам ли те?

— Не, разбира се.

— Тогава какво? Боиш се да не разберем, че не се познаваме много добре?

Поколебах се.

— Да.

Кати изглеждаше поразена, че наистина го мисля.

— Как се казва сестра ми? — попита накрая тя.

— Не знам.

— Религиозна ли съм?

— Не съм сигурен.

— Задигам ли монети от буркана за бакшиши в кафенето, ако не ми достигат дребни?

— Вероятно.

Кати се приведе с усмивка напред.

— Ето, виждаш ли? Още си жив.

Никога не бях срещал човек, тъй спокойно готов да ме опознае. Кати изобщо не се съмняваше, че всичко ще си дойде на мястото.

— А сега да вървим на вечеря — каза тя и ме поведе за ръка.

Не погледнахме назад.

Осем дни след моя сън за сатира Пол дотича при мен с новини.

— Прав бях — обяви гордо той. — Части от книгата са написани с шифър.

— Как разбра?

— Исканият от Франческо отговор е cornuta — думата, с която Йероним сложил рога на Моисей. Но повечето общоприети начини за използване на кодова дума не действат в „Хипнеротомахия“. Гледай…

Той ми показа лист хартия с два реда букви един под друг.