Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

Капакът на шахтата е над самото му рамо.

— Това е — казвам аз, кашляйки — начинът да се измъкнем.

Той ме гледа и се мъчи да разбере.

Сега чувам гласовете по-ясно — буйни, весели гласове; студентски, а не гласове на охраната. Десетки студенти се движат насам-натам над главите ни.

Чарли започва да се усмихва.

— Голата олимпиада — казва той.

Джил изведнъж проумява.

— Ние сме точно под тях.

— В средата на двора има шахта — напомням им аз, като се подпирам на каменната стена, опитвайки да си поема дъх. — Трябва само да бутнем капака, да се смесим с тълпата и да изчезнем.

Но иззад мен долита дрезгавият глас на Пол:

— Трябва само да се съблечем, да се смесим с тълпата и да изчезнем.

За момент настава тишина. Чарли пръв започва да се разкопчава.

— Измъкнете ме оттук — заявява той с тихичък смях, докато изхлузва ризата си.

Аз смъквам джинсите. Джил и Пол следват примера ни. Започваме да тъпчем дрехите в една от раниците, която се издува до пръсване.

— Ще можеш ли да носиш всичко това? — пита Чарли и пак посяга да вземе двете раници.

Колебая се.

— Знаете, че навън ще има пазачи, нали?

Но Джил вече е отхвърлил всяко съмнение. Почва да се изкачва по скобите.

— Триста голи второкурсници, Том. Ако в такъв хаос не успееш да се изплъзнеш, значи заслужаваш да те хванат.

С тия думи той отваря капака и в тунела нахлува леден въздух. Пол се съживява като по магия.

— Добре, момчета — подвиква Джил, като хвърля последен поглед назад. — Хайде да извадим месото на пазара.

Първото, което си спомням след излизането от тунела, е колко ярко стана наоколо. Мощни улични лампи огряваха двора. Прожектори на охраната шареха по белия сняг. Светкавици на фотоапарати примигваха като светулки.

После идва прегръдката на студа; вятърът вие, заглушавайки дори тропота и възторжените крясъци. Снежинките се топят по кожата ми, оставяйки капки роса.

Най-сетне виждам какво става наоколо. Стена от преплетени ръце и крака се върти покрай нас като безкрайна змия. Пред очите ми се мяркат и изчезват лица — колеги, играчи от футболния отбор, жени, които съм забелязвал на минаване през градчето — но всички те потъват в абстрактната обща картина като късчета от колаж. Тук-там виждам чудновати добавки — цилиндри, плащове на Супермен, голи гърди с всевъзможни картинки — но всичко това се слива в общото цяло, един огромен, ревящ дракон като на китайско празненство, бълващ крясъци, писъци и фойерверки.

— Хайде! — крещи Джил.

Ние с Пол го следваме като хипнотизирани. Забравил съм как изглежда този двор в нощта на първия сняг.

Грамадното танцуващо влакче от човешки тела ни поглъща и след миг губя представа къде съм. Притиснат от всички страни, аз се мъча да запазя равновесие с раница на гърба и сняг под краката. Някой ме блъсва изотзад и усещам как ципът поддава. Преди да реагирам, дрехите ни се разсипват. След миг вече са изчезнали, смачкани из калта. Озъртам се с надеждата Чарли зад мен да е спасил нещо, но от него няма и помен.

„Цици и дупета, дупета и цици“ — напевно подвиква нейде наблизо младежки глас с кокни акцент, досущ като цветарка от „Моята прекрасна лейди“. Оттатък алеята виждам един дебел първокурсник, с когото съм провеждал встъпителен семинар, да се вмъква с подскачащо шкембе сред тълпата от второкурсници. Вместо облекло носи два големи рекламни плаката: ЗА ПРОБА ПАРИ НЕ ВЗИМАМ (отпред) и СЕКТОР ВЪТРЕШНИ ПРОВЕРКИ (отзад). Най-сетне забелязвам Чарли. Вече се е добрал до периферията на кръга, където виждам и Уил Клей от нашия факултет — само по тропически шлем и с две кутии бира в ръцете. Чарли събаря шлема му, онзи го подгонва по двора и двамата скоро изчезват от поглед.

Смехът се носи на приливи и отливи. Сред суматохата някой ме сграбчва за ръката.

— Да вървим.

Джил ме дърпа към външния кръг.

— А сега какво? — пита Пол.

Джил се озърта. На всички изходи от двора стоят пазачи.

— Насам — предлагам аз.

Наближаваме един от входовете на общежитието и влизаме. Пияна второкурсничка отваря вратата на стаята и замръзва на прага, сякаш се мъчи да съобрази кой кого трябва да поздрави. Оглежда ни от глава до пети, после размахва бутилка бира.

— Наздраве.

Тя се оригва и затръшва вратата, но не преди да забележим как една нейна колежка се топли пред камината, прикрита само с кърпа около бедрата.

— Идвайте — казвам аз.

Двамата ме следват към горния етаж, където започвам да блъскам по една врата.