Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

Очите на Чарли блестят. Той пак ме потупва по главата — толкова силно, че едва не рухвам под тежестта на раницата.

— Да тръгваме.

Тъкмо тръгваме по коридора, когато от радиостанцията долита съскане.

Свалям микрофона от колана си и натискам бутона.

— Джил?

Тишина.

— Джил?… Не те чувам…

Никакъв отговор.

— Случайно смущение — казва Чарли. — Твърде далече са, за да пратят сигнал.

Повтарям призива и изчаквам.

— Ти каза, че тия радиостанции имат три километра обхват — напомням аз. — Дотам е най-много километър и половина.

— Три километра обхват на открито — поправя ме Чарли. — А през бетон и пръст…

Но радиостанциите са само за аварийни случаи. Сигурен съм, че преди малко чух гласа на Джил.

Мълчаливо изминаваме стотина метра, като заобикаляме локви застояла вода и купчинки изпражнения от плъхове. Изведнъж Чарли сграбчва яката на ризата ми и ме дръпва назад. Едва успявам да запазя равновесие.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — крясвам аз.

Той плъзва лъча на фенерчето по дъската, поставена над дълбока шахта пред нас. Минавали сме по нея при една предишна игра.

— Какво има?

Чарли предпазливо докосва дъската с крак.

— Няма нищо — казва той с видимо облекчение. — Не е прогнила от влагата.

Избърсвам потта от челото си.

— Добре — казва Чарли. — Да вървим.

С две широки крачки той прекосява дъската. Аз разпервам ръце и с големи усилия се добирам до отсрещния край.

— Дръж — подава ми Чарли едното шише. — Пийни си.

Отпивам набързо, после тръгвам след него навътре в тунелите. Същински рай за гробаря — накъдето и да погледнеш, все същата гробовна теснотия с тъмни стени, които се сливат нейде далече в мъгливия сумрак.

— Цялата тази част от тунелите ли прилича на катакомби? — питам аз.

Имам чувството, че между мислите ми се вмъква пращене от радиостанцията.

— На какво?

— На катакомби. Гробници.

— Не съвсем. По-новите части са в огромна тръба от гофрирана стоманена ламарина. — Чарли прави вълнообразно движение с длан. — Все едно че вървиш по ребра. Сякаш те е погълнал кит. Като…

Той щраква с пръсти, търсейки за сравнение нещо библейско, нещо класическо от курса по английска литература.

— Като Пинокио.

Чарли ме поглежда с надеждата да се изсмея.

Аз мълча.

— Не би трябвало да остава много — казва той. Обръща се и потупва лазерния приемник на гърдите си. — Не бой се. Изскачаме иззад ъгъла, гръмваме ги и се прибираме.

Точно тогава радиостанцията се включва отново. Този път няма съмнение: гласът е на Джил.

— Ендшпил, Чарли.

Застивам на място.

— Какво означава това?

Чарли се навъсва. Чака съобщението да се повтори, но не чуваме нито звук.

— Не се хващам на тая въдица — казва той.

— Каква въдица?

— Ендшпил. Това означава край на играта.

— Сериозно ли, Чарли? И защо?

— Защото има нещо сбъркано.

— Сбъркано?

Но той ми прави знак да млъкна. Чувам гласове в далечината.

— Това са те — казвам аз.

Чарли вдига пистолета.

— Идвай.

Крачките на Чарли стават все по-широки и аз нямам друг избор, освен да го следвам. Чак сега, когато подтичвам отзад, осъзнавам колко изкусно се движи в мрака. Едва успявам да го удържа в лъча на фенерчето си.

Когато наближаваме кръстовище, той ме спира.

— Не излизай иззад ъгъла. Загаси светлината. Ще забележат, че идваме.

Махвам му с ръка да продължи. Радиостанцията се включва отново.

— Ендшпил, Чарли. Ние сме в коридора север-юг под залата „Едуардс“.

Гласът на Джил звучи много по-ясно. Личи си, че наближаваме.

Тръгвам към кръстовището, но Чарли ме блъсва назад. Отсреща два лъча подскачат в противоположни посоки. Присвивам очи и различавам силуети в мрака. Чувайки нашите стъпки, те се обръщат. Единият лъч пада върху нас.

— По дяволите! — ругае Чарли и закрива очи.

Той насочва слепешком пистолета си към светлината и трескаво натиска спусъка. Чувам механичния вой на лазерния приемник.

— Престани! — шепне високо Джил.

— Какъв е проблемът? — подвиква Чарли, докато се приближаваме.

Пол стои неподвижно зад Джил. От пролуките на люка точно над тях падат няколко светли лъча.

Джил слага пръст на устните си, после посочва нагоре. През отвора различавам два силуета, застанали пред залата „Едуардс“.

— Бил опитва да се свърже с мен — казва Пол и повдига пейджъра си към светлината. Забелязвам, че е развълнуван. — Трябва да се измъкна оттук.

Чарли го поглежда с недоумение, после прави на двамата знак да се отдръпнат от шахтата.