Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

— Тук не могат да ни видят — прошепва задъхано Джил и щраква фенерчето си.

Пред нас се разстила нов безкраен тунел, водещ към северозападния край на студентското градче.

— А сега какво? — пита Чарли.

— Обратно към „Едуардс“ — предлага Джил.

Пол избърсва челото си.

— Няма начин. Сложили са катинар.

— Ще пазят на всички изходи — казва Чарли.

Аз правя няколко крачки по западния тунел.

— Това ли е най-прекият път на северозапад?

— Защо?

— Защото мисля, че можем да се измъкнем при математическия факултет. Колко път има дотам?

Чарли подава последните остатъци от водата на Пол, който жадно пие.

— Неколкостотин метра — казва той. — Може би повече.

— По този тунел ли?

Джил се замисля за миг, после кимва.

— Нямам по-добра идея — казва Чарли.

Тримата тръгват след мен през мрака.

Известно време вървим мълчаливо по коридора. Когато моето фенерче отслабва, Чарли ми подава своето, но вниманието му е насочено най-вече към Пол, който изглежда все по-объркан. Когато Пол спира да се подпре на стената, Чарли го подхваща през кръста и продължава напред, като му напомня да не докосва тръбите. При всяка крачка последните капки вода звънко се плискат в шишетата. Започвам да се чудя дали не съм се заблудил.

— Момчета — обажда се изотзад Чарли, — Пол изнемогва.

— Просто трябва да поседна — мърмори безсилно Пол.

Изведнъж Джил насочва лъча на фенерчето си в далечината и от мрака изникват метални пръти.

— По дяволите.

— Решетка — казва Чарли.

— Какво ще правим?

Джил кляка, за да погледне Пол в очите. Разтърсва го за раменете.

— Хей. Има ли изход оттук?

Пол посочва тръбата на парното до решетката, после неуверено описва с ръка низходяща дъга.

— Отдолу.

Когато плъзвам лъча по тръбата, виждам, че изолацията отдолу липсва, може би само на педя от пода. Някой вече е опитвал да мине оттам.

— Няма начин — казва Чарли. — Прекалено е тясно.

Джил посочва стената от другия край.

— Оттатък има резе. Само един от нас трябва да мине. — Той пак се навежда към Пол. — Правил ли си го друг път?

Пол кимва.

— Той е обезводнен — промърморва тихичко Чарли. — Някой да има вода?

Джил подава половин шише на Пол, който изпива всичко до дъно.

— Благодаря. Вече съм по-добре.

— Да се връщаме — казва Чарли.

— Не — възразявам аз. — Ще го направя.

— Вземи моето яке — предлага Джил. — За изолация.

Слагам длан върху тръбата. Дори и през облицовката усещам как вътре пулсира непоносима горещина.

— Няма да минеш — казва Чарли. — Не и с якето.

— Не ми трябва яке — отвръщам аз.

Но когато лягам на пода, осъзнавам колко тесен е отворът. Изолацията грее като жарава. Пролазвам по корем между бетонния под и тръбата.

— Издишай и се изтегли напред — казва Джил.

Лазя сантиметър по сантиметър, полагайки отчаяни усилия да се сплескам… но когато достигам най-тясното място, пръстите ми престават да срещат опора — напипвам само локвички топла вода. Изведнъж се оказвам заклещен под тръбата.

— Мамка му — изръмжава Джил и пада на колене.

— Том — казва Чарли и усещам как чифт ръце хващат подметките ми, — отблъсни се от мен.

Блъскам с крака по дланите му. Гърдите ми стържат бетона, едното ми бедро плъзва за миг по оголената тръба. Още преди да усетя огнената болка, рефлексът ме тласва напред.

— Добре ли си? — пита Чарли, когато изхвръквам от другата страна.

— Завърти резето по часовниковата стрелка — казва Джил.

Ключалката щраква. Джил блъсва решетката и тръгва напред. Чарли се задава подир него, продължавайки да крепи Пол.

— Сигурен ли си? — пита Чарли, докато напредваме през сенките.

Кимвам. След още няколко крачки стигаме до грубо надраскана на стената буква Р. Наближаваме „Рокфелер“ — един от по-малките местни колежи. В първи курс ходех с момиче на име Лана Макнайт, което учеше там. Почти цяла зима седяхме пред камината в нейната стая, преди управлението да запуши веднъж завинаги комините в студентското градче. Темите на тогавашните ни разговори днес ми се струват безкрайно далечни: Мери Шели, готическата литература в програмата на колежа и тъй нататък. Майка й бе преподавала в щатския университет на Охайо, също като баща ми. Гърдите й имаха формата на патладжани, а когато се заседявахме по-дълго пред огъня, ушите й придобиваха цвета на розови листенца.

Скоро чувам нейде горе гласове. Множество гласове.

— Какво става? — пита Джил, докато наближаваме източника на звуците.