Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

— Какво пра… — започва Джил.

Но преди да довърши, вратата се отваря и ме посрещат две големи зелени очи. Щом ме виждат, устните под тях леко се открехват. Кати е облечена с изпъната тениска и избелели джинси; червеникаво-кестенявата й коса е стегната отзад на къса опашка. Преди да ни пусне вътре, тя избухва в смях.

— Знаех си, че ще дойдеш — казва тя, докато ми разтрива ръцете. После ме обгръща в сърдечна и топла прегръдка. — Официален костюм за моя рожден ден — добавя и ме оглежда от глава до пети. Очите й блестят. — Затова ли не се обади?

Докато Кати отстъпва навътре в стаята, забелязвам, че Пол гледа втренчено фотоапарата в ръката й — „Пентакс“ с огромен телеобектив.

— Това за какво е? — пита Джил, когато тя оставя фотоапарата.

— Правя снимки за „Принс“ — обяснява тя. — Може най-сетне да отпечатат поне една.

Сигурно затова не тича навън с останалите. Вече цяла година Кати се мъчи да пусне снимка на първа страница на студентския вестник „Дейли Принстъниън“, но строгата йерархия на курсовете действа срещу нея. Днес обаче системата се обръща в нейна полза. В тия общежития настаняват само първокурсници и второкурсници, а нейната стая има великолепен изглед към двора.

— Къде е Чарли? — пита тя.

Джил свива рамене и хвърля поглед навън през прозореца.

— Нейде там. Играе си с Уил Клей на „дръж ми задника“.

Все тъй усмихната, Кати се връща при мен.

— Колко време ти трябваше, за да планираш това?

Почвам да заеквам.

— Няколко дни — импровизира Джил, след като не намирам думи да обясня, че цялото това представление не е заради нея. — Може би седмица.

— Впечатляващо — казва Кати. — До тази сутрин метеоролозите и хабер си нямаха, че ще завали сняг.

— Няколко часа — поправя се Джил. — Може би ден.

Тя не ме изпуска от поглед.

— Чакай да се досетя. Трябват ти дрехи.

— За трима.

Кати отстъпва до гардероба и казва:

— Навън май е доста студено. Изглежда, сте почнали да зъзнете.

Пол я поглежда така, сякаш не вярва на ушите си. После се окопитва.

— Мога ли да ползвам телефона?

Кати му посочва безжичния апарат на масата. Аз пресичам стаята и я притискам до гардероба. Тя се опитва да ме отблъсне, но аз удвоявам усилията и двамата хлътваме върху няколко реда дамски обувки. Усещам как в най-деликатните ми места се забиват високи токчета. Трябват ни няколко секунди, за да се измъкнем от затрудненото положение. Изправям се, очаквайки съчувствени стонове от страна на Пол и Джил. Но тяхното внимание е насочено другаде. В ъгъла Пол шушука нещо по телефона, а Джил зяпа през прозореца. Отначало предполагам, че търси Чарли. После виждам как един охранител се задава към входа на общежитието, говорейки нещо по радиостанцията.

— Хей, Кати — казва Джил, — не ни трябват сватбени костюми. Всичко ще свърши работа.

— Кротко — казва тя и се връща с цял наръч дрехи на закачалки. Подрежда на масата три долнища от анцуг, две тениски и синята официална риза, която съм се утрепал да търся вече цял месец. — За толкова кратко време с друго не мога да ви помогна.

Обличаме се светкавично. Изведнъж откъм долното фоайе долита пращенето на радиостанция. Външната врата на сградата се затръшва.

Пол затваря телефона.

— Трябва да бягам в библиотеката.

— Измъкнете се през задния вход, момчета — бързо казва Кати. — Другото оставете на мен.

Докато Джил й благодари за дрехите, аз я хващам за ръката.

— Ще се видим ли по-късно? — пита тя и прави някаква магия с очи. Усмихва се лекичко. Сигурно й е чудно как мога всеки път да се връзвам на толкова елементарен трик.

Джил надава възмутен стон и ме измъква навън за ръката. Докато напускаме сградата, чувам как отгоре Кати вика охранителя:

— Полицай! Полицай! Нуждая се от вашата помощ…

Джил се обръща и вдига поглед. Когато вижда силуета на полицая да се появява в прозореца на Кати, лицето му просветлява. Продължаваме срещу пронизващия вятър и скоро общежитието изчезва зад завеса от сняг. Студентското градче е почти пусто. Топлината от тунелите бързо напуска телата ни, изсмуквана от ситните, бодливи снежинки. Пол върви най-отпред, с малко по-целеустремена крачка. Не казва нито дума.

С Пол се запознахме заради една книга. Навярно така или иначе щяхме да се срещнем нейде в библиотеката, на семинар или на лекциите по литература в първи курс, тъй че книгата едва ли е чак толкова важна. Но като се вземе предвид, че тя беше на възраст над петстотин години, и то точно същата, която баща ми проучваше преди смъртта си, поводът изглежда някак по-знаменателен.