Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

„Хипнеротомахия Полифили“, което на латински означава „Борбата на Полифил за обич в съня“, е публикувана около 1499 година от венецианец на име Алдус Мануций. Представлява енциклопедия, маскирана като роман и обсъждаща всякакви теми — от архитектура до зоология. Написана е в стил, който би се видял муден дори на костенурка. Това е най-дългата книга в света за съня на един човек и пред нея Марсел Пруст с неговия най-дълъг роман за ядене на парче кейк изглежда като Ърнест Хемингуей. Бих се осмелил да предположа, че и ренесансовите читатели са смятали същото. Макар че Алдус бил най-печатаният автор по онова време, „Хипнеротомахия“ представлява плетеница от действия и образи без друга връзка помежду им, освен главния герой — универсална алегорична фигура с името Полифил. Фабулата е проста: Полифил сънува сън, в който търси любимата си жена. Но е разказано по тъй сложен начин, че дори повечето изследователи на Ренесанса — същите хора, които четат Плотин, докато чакат автобуса — смятат „Хипнеротомахия“ за мъчително, досадно трудна за четене.

Естествено, баща ми не спадаше към тях. Той крачеше през историческите изследвания на Ренесанса със собствена маршова стъпка и докато повечето му колеги обръщаха гръб на „Хипнеротомахия“, той бе насочил мерника си изцяло към нея. Към каузата го привлякъл един професор на име д-р Макбий, преподавател по европейска история в Принстън. Макбий, който починал една година преди моето раждане, бил дребен, невзрачен човечец със слонски уши и ситни зъби, дължал целия си успех в този свят на своя неукротим характер и на поразителния си нюх към онова, което превръща историята в ценна наука. Макар и невзрачен, както вече казах, той заемал видно място в академичните кръгове. Всяка година неговата заключителна лекция за смъртта на Микеланджело препълвала най-голямата аудитория и карала преподавателското тяло да бърше очи. Но преди всичко Макбий бил страстен поклонник на една книга, която всички останали пренебрегвали. Той вярвал, че в „Хипнеротомахия“ има нещо особено, може би дори велико, и убеждавал студентите си да се ровят из старата книга в търсене на истинския й смисъл.

Един от тях надхвърлил дори и най-смелите мечти на Макбий. Баща ми бил син на книжар от Охайо и пристигнал в колежа един ден след като навършил осемнайсет — почти половин век след като Франсис Скот Фицджералд описал колко е шик да си момче от Средния Запад в Принстън. Много неща се били променили през тия петдесет години. Принстън се отърсвал от ролята на недостъпно елитно училище и изцяло в духа на онази епоха се насочил към традициите. Колегите първокурсници на баща ми били последните, които трябвало задължително да посещават църковната служба в неделя. Една година след неговото завършване в студентското градче за пръв път се появили жени. Радиостанцията на колежа ги посрещнала с „Алилуя“ на Хендел. Баща ми често казваше, че духът на неговата младост е отразен най-ясно в есето на Имануел Кант „Що е Просвещение?“. За него Кант беше нещо като Боб Дилън от края на осемнайсети век.

Такъв бе моят баща — винаги готов да изтрие онази черта от историята, отвъд която всичко изглежда плесенясало и неразбираемо. Търсеше в нея не дати и велики личности, а идеи и книги. Като студент той следвал в Принстън заветите на Макбий още две години, а след като завършил, продължил по същия път в Чикагския университет, където защитил докторат по история на Ренесансова Италия. За отличната защита получил едногодишна академична стипендия в Ню Йорк, а после от Щатския университет на Охайо му предложили мястото на преподавател по история на петнайсети век и той използвал възможността да се завърне в родния край. Майка ми — счетоводителка с интереси към Шели и Блейк — поела книжарския бизнес в Кълъмбъс след оттеглянето на дядо ми. С общите им усилия аз бях отгледан в лоното на библиофили, също както някои деца биват възпитани в религиозен дух.

На четири години вече пътувах по издателски конференции заедно с майка си. На шест познавах различните видове пергамент. Преди рождения си ден вече бях виждал поне шест екземпляра от шедьовъра на световното книгопечатане — Гутенберговата Библия. И изобщо не помня период от живота си, в който да не съм познавал своеобразната Библия на нашата семейна вяра — „Хипнеротомахия“.

— Това е последната велика загадка на Ренесанса — поучаваше ме баща ми също както някога Макбий бе поучавал него. — Но още никой не е успял да разгадае дори частица от нея.