Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

И все пак аргументите на баща ми, които изглеждаха очевидни за мен и Пол, се оказаха камък в академичното блато. Баща ми доживя само до началото на онази буря в чаша вода, която бе предизвикал в тесния свят на изследователите на „Хипнеротомахия“, но дори и това едва не го съсипа. Почти всички негови колеги отхвърлиха съчинението; Винсънт Тафт хвърли огромни усилия, за да го опорочи. По онова време аргументите в полза на венецианския Колона бяха се утвърдили до такава степен, че когато баща ми пропусна да спомене някои от тях в приложението, целият труд бе дискредитиран. Както написа Тафт, идеята да се свържат две съмнителни убийства с една от най-ценните книги на света „не е нищо друго, освен печален стремеж за самоизтъкване чрез евтини сензации“.

Разбира се, баща ми бе съкрушен. За него те отхвърляха самата същност на кариерата му, плода на кръстоносния поход, в който се бе впуснал още като студент. Така и не проумя откъде идва яростната реакция срещу неговото откритие. Доколкото знам, единственият безрезервен почитател на „Документът Беладона“ бе Пол. Той беше изчел брошурата толкова пъти, че помнеше наизуст дори посвещението. Когато пристигнал в Принстън и забелязал в списъка на първокурсниците някой си Том Корели Съливан, веднага обърнал внимание на средното ми име и решил да ме открие.

Ако е очаквал да срещне подмладено копие на баща ми, навярно съм го разочаровал. Първокурсникът, когото видя, леко накуцваше, притесняваше се от средното си име и бе извършил немислимото — да се отрече от „Хипнеротомахия“ и да стане черната овца на едно семейство, превърнало четенето в своя религия. Трусовете от катастрофата все още разтърсваха живота ми, но истината е, че още преди смъртта на баща ми вече губех вяра в книгите. Бях започнал да осъзнавам, че сред начетените хора има един неизказан предразсъдък, едно тайно убеждение, споделяно сякаш от всички тях — че животът, какъвто го знаем, представлява несъвършено виждане на реалността и само изкуството може да го поправи като чифт очила. Учените и интелектуалците, които срещах на масата за вечеря, сякаш винаги имаха зъб на целия свят. Не можеха да се примирят докрай с представата, че нашият живот не следва драматичната траектория, по която един добър автор развива съдбата на своя герой. Светът се превръща в сцена само по волята на случая или при идеално стечение на обстоятелствата. И много жалко, сякаш си мислеха те.

Никога не го казваха точно по този начин, но когато приятелите и колегите на баща ми — всички, освен Винсънт Тафт — дойдоха да ме посетят в болницата, сконфузени заради рецензиите за книгата му, и мънкаха съчинени в чакалнята съболезнования, аз започнах да осъзнавам печалната истина. Нямаше как да не забележа, че всеки от тях застава до болничното ми легло с книга под мишница.

— Това ми помогна, когато почина моят баща — каза деканът на историческия факултет и сложи на подноса с храна до мен „Седеметажната планина“ от Мъртън.

— Аз намирам голяма утеха в Оудън — заяви младата студентка, чийто научен ръководител беше баща ми. И остави книгата с изрязано ъгълче на корицата, за да не се вижда цената.

— Трябва ти нещо по-ободряващо — прошепна друг посетител, когато останалите напуснаха стаята. — Не тия блудкави четива.

Дори не го разпознах. Той ми остави „Граф Монте Кристо“, която вече бях чел, и можех само да се чудя дали наистина смята, че точно в този момент се нуждая някой да насърчава идеите ми за мъст.

Нито един от тия хора, осъзнах аз, не е в състояние да се справи с реалността по-добре от мен. Смъртта на баща ми бе жестока и невъзвратима загуба, истинска подигравка със законите, по които живееха те — че всеки факт може да бъде изтълкуван поновому, всеки край може да се промени. Дикенс е пренаписал „Големите надежди“, за да може Пип да бъде щастлив. Но никой не можеше да пренапише този край.

И тъй, когато се срещнах с Пол, аз бях нащрек. През последните две години от гимназията си налагах да възприема определени промени: всеки път, когато усещах болка в крака, продължавах да крача; когато инстинктът ми подсказваше да мина покрай някоя врата, без да спирам — вратата на гимнастическия салон, на новата кола на някой приятел или на дома на момиче, което започвах да харесвам — се заставях да спра. Да почукам и понякога да вляза. Но в лицето на Пол виждах какъв бих могъл да бъда.

Дребен и блед, с буйна чорлава коса, той приличаше по-скоро на хлапак, отколкото на мъж. Едната му обувка беше развързана, а в ръката си носеше книга като магически талисман против беди. Първия път, когато ми се представи, побърза да цитира „Хипнеротомахия“. Имах чувството, че вече го познавам по-добре, отколкото ми се иска. Беше ме проследил в ранната септемврийска привечер до едно кафене близо до студентското градче. Първият ми импулс беше да не му обръщам внимание и за в бъдеще да го избягвам.