Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

Пол е на друго мнение. Той казва, че колкото и да е впечатляващ, Бил има един интелектуален недостатък: липсата на жизнена искра. Стийн пълзи през библиотеката като паяк по таван, поглъща мъртви книги и тъче от тях фина нишка. Но каквото и да сътвори, то винаги е механично, лишено от вдъхновение, подчинено на сляпа симетрия, която той не може да промени.

— Насам ли? — питам аз.

Пол ме повежда по коридора. Залата за редки издания е закътана в единия ъгъл на „Файърстоун“ и лесно можеш да я подминеш, без да забележиш. Вътре, където най-младите книги са поне на два-три века, мащабите на времето стават относителни. Участниците в литературните семинари биват довеждани тук като деца на екскурзия — след като придружителите им конфискуват моливите и писалките, и проверят дали са с чисти ръце. От време на време се чува как библиотекарите гълчат разни професори да гледат, без да пипат. Стари академици идват тук, за да се почувстват отново млади.

— Би трябвало да е затворено — казва Пол, поглеждайки дигиталния си часовник. — Сигурно Бил е уговорил мисис Локхарт да не заключва.

Сега сме в света на Стийн. Забравената дори от времето библиотекарка мисис Локхарт вероятно на младини е кърпила чорапи заедно с жената на Гутенберг. Има гладка, бяла кожа, опъната върху крехка фигура, създадена сякаш специално, за да се рее между библиотечните рафтове. През по-голямата част от работния ден човек може да я завари как си бъбри на мъртви езици с книгите наоколо, досущ като майстор на чучела, разговарящ с творенията си. Минаваме покрай нея, без да я погледнем в очите, и се разписваме в регистъра с химикалка, вързана с верижка за бюрото й.

— Тук е — казва тя на Пол, когото познава. Към мен отправя само презрително сумтене.

През тясното свързващо помещение стигаме пред врата, която никога не съм отварял. Пол се приближава, почуква два пъти и чака да чуе звук.

— Мисис Локхарт? — долита отвътре висок, писклив глас.

— Аз съм — казва Пол.

От другата страна щраква ключалка и вратата бавно се отваря. Бил Стийн изниква пред нас, почти с една педя по-висок както от Пол, така и от мен. Първото, което забелязвам, е колко кървясали са воднистите му очи. А първото, което забелязват те — това съм аз.

— Том е дошъл с теб — казва Стийн, като се чеше по физиономията. — Добре. Бива. Не възразявам.

Бил използва всички отсенки на очевидното, сякаш е изчезнал някакъв филтър между ума и устата му. Първото впечатление обаче е заблуждаващо. След няколко минути банален разговор човек почва да забелязва проблясъци на блестящ ум.

— Лош ден беше — казва той, докато ни въвежда вътре. — Лоша седмица. Нищо де. Аз съм добре.

— Защо не можехме да разговаряме по телефона? — пита Пол.

Стийн отваря уста, но не отговаря. Заема се да чопли нещо между предните си зъби. Разкопчава якето си, после пак се обръща към Пол.

— Ровил ли се е някой из книгите ти? — пита той.

— Какво?

— Защото някой е ровил из моите.

— Бил, случват се такива неща.

— Моята статия за Уилям Какстън? Моят микрофилм за Алдус?

— Какстън е видна фигура — казва Пол.

Никога през живота си не съм чувал за Уилям Какстън.

— Дори и статията за него от 1877 година ли? — възразява Бил. — Тя е само в приложението към „Форестал“. Ами „Писмата на света Катерина“ от Алдус… — Той се обръща към мен. — Погрешно се смята, че там за пръв път е използван курсив. — Пак се завърта към Пол. — Ако не броим мен и теб, микрофилмът е ползван за последен път през седемдесетте. Някой го е резервирал вчера. Не ти ли се случва нещо подобно?

Пол се навъсва.

— Попита ли в отдел „Заявки“?

— Какви ти „Заявки“? Разговарях лично с Рода Картър. Нищо не знаят.

Рода Картър, главен библиотекар на „Файърстоун“. По-нагоре няма накъде.

— Не знам — казва Пол, като се мъчи да успокои развълнувания Бил. — Сигурно няма нищо сериозно. На твое място не бих се тревожил.

— Аз също. Не се тревожа. Но има и още нещо. — Бил минава в другия край на стаята, където пространството между стената и масата изглежда твърде тясно дори за него. Той обаче минава беззвучно и потупва джоба на старото си кожено яке. — Някакви странни обаждания. Отговарям… щрак. Отговарям… щрак. Първо в апартамента, сега и в кабинета ми. — Той поклаща глава. — Няма значение. Сега на въпроса. Открих нещо. — Той се озърта нервно към Пол. — Може би е каквото ти трябва, може би не. Не знам. Но мисля, че ще ти помогне да приключиш.

Бил измъква изпод якето си нещо с размерите на тухла, омотано в няколко слоя платно. Внимателно слага предмета на масата и започва да го развива. И друг път съм забелязал тази негова странна особеност — ръцете му са спокойни само когато държи книга. Същото се случва и сега: докато развива платното, движенията му стават все по-уверени. Изпод дебелата опаковка изниква протрито старинно томче, не повече от стотина страници. От него се разнася странен дъх на саламура.