Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

— От кой отдел е? — питам аз, тъй като не виждам заглавие на гръбчето.

— Не е от отдел — отговаря Бил. — Ню Йорк. Антикварна книжарница. Аз го намерих.

Пол мълчи. Бавно протяга ръка към книгата. Кожената подвързия е груба и напукана, съшита с тънко ремъче. Страниците са изрязани на ръка. Може би е от времето на колонизацията. Книга, съхранявана от някой отдавнашен заселник.

— Трябва да е на стотина години — казвам аз, тъй като Стийн не предлага подробности. — Сто и петдесет може би.

По лицето на Стийн се мярва раздразнение, сякаш невъзпитано куче току-що му е опикало килима.

— Грешка — казва той. — Грешка. — Осъзнавам, че аз съм въпросното куче. — Петстотин години.

Отново насочвам поглед към книгата.

— От Генуа — продължава Бил, гледайки Пол. — Помириши я.

Пол пак мълчи. Вади от джоба си неподострен молив, обръща го и лекичко повдига корицата, използвайки меката гумичка в края. Бил е отбелязал една страница с копринена панделка.

— Внимавай — казва Стийн и разперва длани над книгата. Ноктите му са изгризани до живо месо. — Да не оставиш петна. Взел съм я назаем. — Той се поколебава. — Ще трябва да я върна, когато свърша.

— Къде я намери? — пита Пол.

— Книжарница „Аргоси“ — обяснява Бил. — В Ню Йорк. Това ти трябваше, нали? Можем да приключим сега.

Пол сякаш не забелязва как се променят местоименията в репликите на Стийн.

— Какво представлява? — питам аз малко по-настоятелно.

— Дневник на началника на пристанище Генуа — казва Пол. Гласът му е тих, очите му следят шрифта на всяка страница.

Аз съм поразен.

— Дневникът на Ричард Къри?

Пол кимва. Преди трийсет години Къри работел над древен генуезки ръкопис, за който твърдял, че представлява ключът на „Хипнеротомахия“. Скоро след като казал на Тафт за книгата, тя била открадната от апартамента му. Къри настоявал, че кражбата е дело на Тафт. Каквато и да е истината, ние с Пол бяхме приели от самото начало, че книгата е безвъзвратно загубена. Вършехме си работата без нея. Сега, когато Пол се бори да приключи дипломната си работа, дневникът може да се окаже безценен.

— Ричард ми каза, че вътре се споменавало името на Франческо Колона — обяснява Пол. — Франческо чакал някакъв кораб да влезе в пристанището. Чиновникът водел всекидневни записки за него и хората му. Къде са отседнали, какво вършат и тъй нататък.

— Вземи книгата за един ден — прекъсва го Бил. Той става и тръгва към вратата. — Ако ти трябва, направи копие. Ръкописно копие. Всичко необходимо, за да приключиш работата. Но трябва да ми я върнеш.

Пол се откъсва от текста.

— Отиваш ли някъде?

— Налага се.

— Ще те видим ли на лекцията на Винсънт?

— Лекция? — Стийн спира. — Не, не мога.

Като го гледам колко е нервен, и мен започва да ме стяга шапката.

— Ще си бъда в кабинета — продължава той и омотава около врата си дълъг червен шал. — Не забравяй, трябва да ми я върнеш.

— Дадено — отговаря Пол и придърпва вързопчето по-близо до себе си. — Ще я прегледам тази нощ. И ще си водя записки.

— Само не казвай на Винсънт — добавя Стийн и дръпва ципа на якето си. — Между нас да си остане.

— Утре ще ти я върна — обещава Пол. — Имам краен срок до полунощ.

— Значи утре — казва Стийн, после замята шала зад гърба си и се изнизва навън.

Както винаги, излизането му е рязко и драматично. С няколко широки крачки прекосява преддверието, където властва мисис Локхарт, и изчезва от поглед. Старата библиотекарка е положила съсухрена длан върху оръфан том на Виктор Юго, сякаш гали шията на отколешен приятел.

— Мисис Локхарт — долита отнейде заглъхващият глас на Бил. — Довиждане.

— Наистина ли е дневникът? — питам аз веднага след излизането на Стийн.

— Само слушай — отвръща Пол.

Той отново забива поглед в малката книжка и започва да чете на глас. Отначало преводът върви колебливо. Пол се бори с лигурийския диалект — езика на Колумбова Генуа — с примес на френски думи. Но постепенно ритъмът става по-равномерен.

— Силно вълнение снощи. Един кораб… разбит на брега. Изхвърлени акули на пясъка, една от тях много голяма. Френските моряци обикалят бардаците. Мавритански… корсар… забелязан в близки води.

Той прелиства няколко страници, четейки напосоки.

— Чудесен ден. Мария се възстановява. Лекарят казва, че урината й изглеждала по-добре. Проклет скъпчия! Билкарят… казва, че би я лекувал два пъти по-евтино. И двойно по-бързо! — Пол млъква за миг и се взира в страницата. — Прилеповият тор — продължава той — лекува всичко.