Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

— Какво общо има това с „Хипнеротомахия“? — прекъсвам го аз.

Но той продължава да прелиства.

— Снощи един венециански капитан пи прекалено много и взе да се хвали. Нашата слабост при Форново. Старото поражение в Портофино. Мъжете го отмъкнаха в… корабостроителницата… и го провесиха на една мачта. Тази сутрин още виси там.

Преди да повторя въпроса си, очите на Пол се разширяват.

— Снощи пак дойде същият човек от Рим — чете той. — Облечен по-богато и от херцог. Никой не знае по каква работа идва. Защо е дошъл? Питам другите. Онези, които знаят нещо, не искат да говорят. Носи се слух, че щял да дойде негов кораб. Бил дошъл да се погрижи за безопасното му пристигане.

Аз се привеждам напред. Пол прелиства и продължава да чете.

— Какво може да е толкова важно, та подобен човек да идва лично да се погрижи? Какъв товар? Жени, казва пияницата Барбо. Турски робини, цял харем. Но аз съм виждал онзи мъж, наричан от слугите си маестро Колона, а от приятелите си брат Колона: той е благородник. Виждал съм и какво има в очите му. Не желание. Страх. Той прилича на вълк, който е видял тигър.

Пол млъква и се вглежда в думите. Къри неведнъж му е повтарял последната фраза. Дори и аз я разпознавам. Вълк, който е видял тигър.

Грубата кожена корица се затваря между дланите на Пол. Из въздуха се носи солен мирис.

— Момчета — долита откъм преддверието безплътен глас. — Времето ви изтече.

— Идваме, мисис Локхарт.

Пол бързо се захваща да омотае книгата отново в платното.

— А сега какво? — питам аз.

— Трябва да покажем това на Ричард — казва той и пъхва вързопчето под ризата, взета назаем от Кати.

— Тази вечер ли?

Докато излизаме, мисис Локхарт промърморва нещо, но не вдига глава.

— Ричард трябва да знае, че Бил е открил дневника — казва Пол и поглежда часовника си.

— Къде е той?

— В музея. Тази вечер има сбирка на музейните попечители.

Колебая се. Мислех, че Ричард Къри е в града да отпразнува завършването на дипломната работа на Пол.

— Утре ще празнуваме — казва той, досещайки се по изражението ми.

Дневникът се подава изпод ризата му — черно кожено ъгълче, омотано в платно. Нейде отгоре долита кънтящ глас, почти като зловещ кикот:

— Weh! Steck ich in dem Kerker noch? Verfluchtes dumpfes Mauerloch, Wo selbst das liebe Himmelslicht Trub durch gemalte Scheiben bricht!

— Гьоте — пояснява Пол. — Тя винаги приключва деня с „Фауст“. — Задържайки вратата на излизане, той подвиква: — Лека нощ, мисис Локхарт!

Гласът й ни догонва откъм вътрешността на библиотеката:

— Да. Лека нощ.

Доколкото съм успял да узная от откъслечните разкази на баща ми и Пол, Винсънт Тафт и Ричард Къри се срещнали още на младини в Ню Йорк, когато една вечер били поканени на купон в Манхатън. Тафт бил млад преподавател в Колумбийския университет — доста по-мършав, отколкото днес, но със същия буен нрав и същия мечешки характер. Автор на две книги за кратките осемнайсет месеца след завършването на дисертацията си, той бил любимец на критиците, модна интелектуална фигура, обикаляща светските кръгове по свой избор. Къри пък бил освободен от военна служба поради шум на сърцето и едва започвал кариерата си в артистичния свят. Според Пол той търсел подходящи приятелства и бавно си изграждал репутация на динамичната манхатънска сцена.

За пръв път се срещнали към края на купона, когато подпийналият Тафт разлял чаша коктейл върху здравеняка до себе си. Било типичен инцидент, както ми каза Пол, защото по онова време Тафт се славел и като пияница. Отначало Къри почти не се засегнал… докато не осъзнал, че Тафт изобщо няма намерение да му се извини. На излизане го последвал и поискал удовлетворение; Тафт обаче продължил с несигурна стъпка към асансьора, без да му обръща внимание. Когато двамата слезли десет етажа по-долу, Тафт вече изцяло бил обсебил думата — сипел порой от оскърбления по симпатичния млад мъж и докато се клатушкал към изхода, крещял, че пострадалият е „беден, зъл, грозен и къс“.

За голяма негова изненада младежът се усмихнал.

— „Левиатан“ — казал Къри, който бил писал курсова работа за Хобс в Принстън. — И пропускаш самотен . Човешкият живот е самотен, беден, зъл, грозен и къс.

— Не — отвърнал Тафт с идиотска усмивка и се вкопчил в един уличен стълб. — Не съм го пропуснал. Просто запазвам самотен за себе си. Беден, зъл, грозен и къс обаче оставям изцяло на теб.

И след тия думи, както разказва Пол, Къри спрял такси, натъпкал Тафт в него и го откарал в собственото си жилище, където Тафт прекарал следващите дванайсет часа в тотално алкохолно вцепенение.