Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

— Не иска да мръдне — прошепва Джил.

Пол стои точно под капака и гледа циферблата на пейджъра, а през дупките капе разтопен сняг. Горе двамата се раздвижват.

— Заради теб ще ни хванат — шепна аз.

— Той казва, че само тук има обхват — пояснява Джил.

— Бил никога не е правил така — отвръща шепнешком Пол.

Хващам го за ръката, но той я изтръгва. Когато осветява сребристия циферблат на пейджъра и ни го показва, виждам три цифри: 911. Номерът на полицията.

— Какво означава това? — прошепва Чарли.

— Бил сигурно е открил нещо — отговаря нетърпеливо Пол. — Трябва да се свържа с него.

Пред „Едуардс“ продължават да вървят хора и през отворите се сипе смачкан, полуразтопен сняг. Чарли започва да се изнервя.

— Вижте какво — казва той, — това е абсолютна случайност. Тук не може да достигне сигнал от…

Но сигналът на пейджъра го прекъсва. Този път посланието е телефонен номер: 116–7718.

— Каква е това? — пита Джил.

Пол обръща пейджъра наопаки и цифрите се превръщат в текст: BILL-911.

— Излизам веднага оттук — заявява Пол.

Чарли поклаща глава.

— Не и през тази шахта. Твърде много народ има наоколо.

— Той иска да използва изхода до „Бръшляна“ — намесва се Джил. — Казах му, че е много далече. Можем да се върнем до Клио. До смяната на охраната все още остават две-три минути.

В далечината просветват червеникави мъниста. Плъховете са наклякали и ни наблюдават.

— Толкова ли е важно? — обръщам се аз към Пол.

— Натъкнахме се на нещо голямо… — започва той.

Но Чарли го прекъсва.

— Клио е най-добрият ни шанс — съгласява се той. Поглежда часовника си и тръгва на север. — Часът е седем и двайсет и четири. Да побързаме.

Докато вървим на север, сечението на коридора остава четириъгълно, но бетонните стени все по-често отстъпват място на каменна зидария. Сякаш чувам как гласът на баща ми обяснява етимологията на думата саркофаг.

„От гръцкото саркофагос, означаващо «плътояден»… защото гръцките ковчези се изработвали от варовик, който разлагал цялото тяло — с изключение на зъбите — за четирийсет дни.“

Джил се е откъснал на пет-шест метра пред нас. Също като Чарли той крачи бързо и познава терена. Силуетът на Пол ту изниква в трептящата светлина, ту пак изчезва. Косата му лепне от пот по челото и аз си спомням, че вече няколко дни почти не е мигнал.

След още трийсетина метра заварваме Джил да ни чака. Шарейки с поглед насам-натам, той ни насочва към изхода. Обмисля резервен план. Твърде много се бавим.

Затварям очи и се опитвам да си представя карта на студентското градче.

— Само още двайсет метра — подвиква Чарли на Пол. — Най-много трийсет.

Когато стигаме под капака до Клио, Джил се обръща към нас.

— Вдигам капака и оглеждам наоколо. Бъдете готови да бягате натам, откъдето дойдохме. — Той поглежда часовника си. — Моят показва седем и двайсет и девет.

Той хваща най-долната скоба, заема позиция и опира лакът в капака. Преди да натисне, хвърля поглед през рамо и казва:

— Помнете, пазачите нямат право да слязат, за да ни заловят. Могат само да ни заповядат да излезем. Стойте долу и не споменавайте имена. Ясно?

Тримата кимаме.

Джил си поема дъх, натиска нагоре и завърта с лакът. Капакът се открехва петнайсетина сантиметра. Той бързо оглежда… сетне отгоре долита глас:

— Не мърдай! Стой на място!

Чувам как Джил изсъсква:

— Мамка му.

Чарли го дръпва надолу за ризата и го подхваща, докато пада.

— Бягайте! Натам! Изключете фенерчетата!

Залитам през мрака, блъскам се в Пол, който тича пред мен. Опитвам да си припомня пътя.

Върви отдясно. Тръбите са отляво, затова върви отдясно.

Закачам стената с рамо и ризата ми се разкъсва. Изтощен от жегата, Пол едва крачи. Така изминаваме двайсетина крачки, после Чарли ни спира, за да изчакаме Джил. В далечината лъч на фенер нахлува през отворената шахта. Надолу се спуска нечия ръка, последвана от глава.

— Идвай насам!

Лъчът шари наляво-надясно из тунела. Раздава се нов глас, този път женски.

— Това е последно предупреждение!

Поглеждам към Джил. В полумрака различавам как силуетът на главата му се поклаща — предупреждава ни да мълчим.

Усещам с врата си влажния дъх на Пол. Той се подпира на стената, сякаш почва да му призлява. Отново чуваме жената, която казва на своя партньор с подчертано висок глас:

— Обади се да сложат охрана на всички шахти.

За момент фенерчето се оттегля от отвора. Чарли незабавно ни побутна напред. Тичаме, докато стигаме до напречно разклонение, после завиваме надясно зад ъгъла и навлизаме в неизследвана територия.