Дейвид Роуз - Похищението

Морган бе решила да капитулира пред заплахата на Гари. Просто нямаше друг избор. Ужасно й беше неприятно, но си каза, че понякога негодниците са твърде силни, затова не сподели нищо с Пеги и с Джоел за първото си пътуване до Ерес, за срещите си с Бен-Меир и за последния си разговор с Абу Мустафа. Те обаче не се интересуваха от тези неща. Искаха да разберат всичко, което тя можеше да им каже за самоличността на похитителите си, за техния произход, за организацията им, за реториката и комуникациите им, за връзката им с йеменците и — най-вече — какво си спомня, че е издала по време на разпитите. Те допускаха, че разговорите им са били предавани от Абу Мустафа на Карим, следователно са стигали до световната мрежа на джихадистите.

Когато им разказа за деня с водните мъчения, те изглеждаха впечатлени.

— Не са много хората, които могат да се справят с това — отбеляза Пеги. — Има случаи в литературата, но те са малко и са редки. Разбира се, щели са да отсекат главата на твоя агент пред очите ти, ако не си отстъпила. Не се налага да ти казват, че те така действат. Поне си дала шанс на горкия човек.

Що се отнася до Зейнаб, когато Морган описа изнасилването й и внезапното й заминаване от жилищния блок в Рафа, видя как очите им светнаха — дали не беше подходяща за вербуване от Управлението?

— Оставете я на мира — каза Морган. — Не е ли преживяла достатъчно? Но ако наистина искате да направите добро, осигурете й американска виза и стипендия за колеж. Ако някой заслужава шанса да започне нов живот, това е тя.

Джоел обеща да проучи въпроса. Морган обаче се съмняваше, че от това ще излезе нещо.

Към края на престоя й я попитаха как си представя бъдещето си в Управлението. Ако реши да остане, щяла да има възможност да избира задачите си.

— Още не мога да размишлявам над това — отговори им.

По-късно си каза, че Управлението не е единствената част от живота й, за която важи това твърдение.

След пристигането на съпругата му в Оксфорд Адам усети промяната у нея. Все още имаше периоди, когато беше раздразнителна и потисната, но двамата не се бяха връщали към темите, които обсъждаха през онази мъчителна нощ в Дубай.

Знаеше, че възстановяването й едва започва. По време на последното им посещение в Чарингтън Хаус, докато Морган се разхождаше в градината с децата, доктор Давид повика Адам вътре и го предупреди, че тя никога няма да заличи емоционалните белези и че никой не може да предскаже как ще се чувства след шест или дванайсет месеца. Посъветва го той също да потърси професионален съвет, докато се опитва да се справи с психологическите последици от собствените си преживявания. Не всеки вашингтонски адвокат се оказва принуден да убива, за да се спаси, макар че, изтъкна доктор Давид благо, това е нещо общо между него и Морган.

През последните няколко дни двамата постепенно си казаха всичко. Морган се ужаси, когато разбра как Адам се е разминал на косъм със смъртта. В същото време не можеше да не признае колко е впечатлена, че мъж, за когото преди най-голямата победа е била да цитира неясни съдебни казуси, е действал по такъв начин. В крайна сметка тя прие, че постъпката му е правилна.

— Съзнавам, че поех огромен риска — каза Адам една нощ, докато двамата седяха на верандата в градината и допиваха бутилка сотерн. — Знаеш също, че съм атеист. Обаче вярвах, че ще се оправя, че нещо ме закриля. И накрая точно затова не се поколебах.

Морган потръпна от думите му.

— Студено ли ти е? — попита той.

— Не, добре съм. Просто… ами, аз имах обратното усещане. Никога не съм го формулирала, но по време на това пътуване, в дните преди отвличането, имах усещането за опасност. И ако бях проявила смелостта да се вслушам в инстинктите си, щях да се кача на следващия самолет за къщи. Обаче не го направих поради всички глупави причини, които са ти твърде добре познати. Трябваше да доведа нещата докрай, каквито и да бяха обстоятелствата.

През онази нощ, за пръв път след освобождаването й, Адам се опита да я люби. Но макар да му позволи да я прегърне, Морган му каза, че не е готова.

— Още не. Не знам кога. Съжалявам, просто не мога да се отпусна.

Днес, точно преди да излязат на разходка, Адам провери пощата си и намери съобщение от Рони. Сподели съдържанието му с Морган веднага щом го прочете.

„Скъпи Адам — гласеше то, — най-напред искам да се извиня за нещата, които ти наговорих по телефона последния път. Ти преживяваше ужасен момент и последното, което трябваше да правя, е да увеличавам напрежението. Както и да е, исках да ти кажа колко се зарадвах на новината за освобождаването на Морган и знам колко много означава това за децата. Сигурна съм, че ти си изиграл роля за това и че тя много се гордее с теб. Предай й най-сърдечните ми поздрави — надявам се отново да бъдем приятели, когато се приберете у дома в Бетезда.