Дейвид Роуз - Похищението

Точно над нивото на водата има тясна бетонна пътека, която води от сухата част на ливадата до Бриджис Фийлд, природен резерват, който се намира малко по-нависоко и поради това е останал сух. Тук пашата е забранена. Но когато съзират Адам и Морган, гладните животни поемат подире им. Главната висока порта на резервата е заключена и Адам и Морган са се промъкнали през тясната вратичка отстрани. Първата крава, тръгнала подире им, е последвана от всички останали. След като се разхождат из резервата, двете човешки същества се връщат до портата и установяват, че единственият им път навън е блокиран от хиляди тонове телешка плът. Вони силно. Докато стоят слисани на пътеката, обградени от две страни от придошлата вода, много от животните са изпразнили червата си.

Адам се покатерва на портата с пет пречки и размахва ръце:

— Марш! — провиква се. — Вървете си у дома. Маррш, ааааах, ялла!

Нищо не се получава. Той се провиква:

— Мууу! Ъъъъм! Мууу!

Една от кравите измучава в отговор. Той взема тежка пръчка, пресяга се през портата и потупва най-близкото животно.

— Еееей! Хайде де! Маррш!

Кравата съвсем бавничко започва да се приближава, поклащайки се леко на копитата си. Муцуната й се отърква в хълбоците на животното отпред и почти неусетно се понася вълна от движение напред, коли се измъкват от задръстване на пътя. Ще минат много минути, преди пътят да се изчисти.

Адам се обръща към Морган. Тя се смее искрено. От месеци не я е виждал такава.

— Покажи им, каубой! — казва тя. — Човек веднага ще се досети, че не си отраснал в ранчо. Но въпреки това ми е приятно, че пак ме измъкна от пленничество.

Морган трябва да признае, че разпитът й мина много по-добре, отколкото се бе опасявала. Чарингтън Хаус, домът, предоставен им от МИ6, се оказа истински рай, с тучни полета, където да се разхожда, когато не вали, отоплен плувен басейн и добре оборудвана спортна зала, където през два дни й правеха лечебен масаж мечта. Спалнята й с три огромни прозореца с оловни рамки, грамадно легло и нов телевизор с плосък екран, не би посрамила петзвезден СПА хотел. Храната, приготвена превъзходно от готвач ветеран от Северна Ирландия, беше не просто вкусна, но и старателно подбрана така, че да облекчи завръщането на храносмилателната й система към света на цивилизованата кухня. Морган престана да повръща и след като прекара тук шестнайсет дни, наддаде с три килограма и половина. Благодарение на редовните физически упражнения, мускулите възстановиха тонуса си и тя отново започна да усеща тялото си като свое. Един следобед я заведоха във фризьорски салон в Удбридж, където местна стилистка се справи доста прилично с косата й. Белите коси си останаха, но Морган се примири да се присъедини към милионите жени с изсветлени кичури. В миналото Чарингтън Хаус била използвана от избягалите от Съветския съюз и тя се забавляваше с мисълта, че обитава същите помещения като едни от най-известните шпиони от епохата на Студената война.

За нейно удоволствие Адам и децата три пъти получиха разрешение да я посетят, като в Съфолк ги караше кола на МИ6, която ги вземаше от Оксфорд. Обаче най-много й помогнаха сеансите с Ева Давид, израелска психоложка, която имаше опит с малтретирани пленници и сякаш интуитивно разбираше какво е причинило най-силно страдание на Морган. Тя не беше скована, каквато Морган очакваше да е една британка, и атакуваше проблемите директно: „Ти се обвиняваш за смъртта на агента си. Много пъти съм се сблъсквала с това при хора с твоята професия. Но няма да го върнеш, ако се наказваш, нито ако наказваш близките си. В крайна сметка ще приемеш този факт на дълбоко емоционално ниво. Засега го приеми с разума си и когато усетиш, че изпадаш в саморазрушителна меланхолия, отвърни на удара точно както си постъпила с похитителите си.“

Болката и вината не изчезнаха, но й стана по-лесно да ги преодолее. Доктор Давид я научи и на някои простички когнитивни техники. Морган вече бе достатъчно способна да се бори с демоните си. Естествено, не каза на доктор Давид, че Абдел Насър й е бил любовник: подозираше, че в ЦРУ поверителността между лекар и пациент е доста разтегливо понятие. От друга страна, в момента й се струваше, че точно тази нейна тайна още е в безопасност.

Разузнавателният елемент от престоя й в „Чарърс“, както го наричат някои от служителите в МИ6, също беше поносим. Не познаваше служителите, които я разпитваха, и те я уверяваха, че никога повече няма да ги види, освен ако отново не попадне в такова положение. Джоел, сериозният млад нюйоркчанин, и Пеги, същинска матрона от Небраска, бяха проучили предварително случая й с впечатляващо усърдие и много се стараеха срещите им да не задълбочават стреса й. Разговорите им никога не продължаваха повече от два часа и се провеждаха в удобна и проветрива всекидневна, с изобилие от превъзходно кафе и различни безалкохолни напитки.