Дейвид Роуз - Похищението

Тя го отблъсна.

— Не, Адам, не искам да ме прегръщаш. Остави ме на мира. След няколко часа трябва да ставаме. Нека се опитаме да поспим.

— Опитвам се да помогна. Обичам те, Морган. Моля те, допусни ме до себе си. Ако започнем да споделяме всичко това, ще ни бъде по-лесно.

Забрави, ясно? — внезапно избухна тя гневно. — Ти ме предупреди, че ще стане така, а аз не те послушах. И ето че се случи. Както винаги се оказа прав. Сигурно ти е приятно. — Тя седна на леглото, а той я последва и се настани с кръстосани крака до таблата.

— Морган, споровете, които имахме, преди да заминеш за Газа, вече нямат никакво значение. Те са зад нас. Важното е ти да се оправиш и да преодолеем всичко случило се. А после ще се опитаме да поискаме сметка на онези, които са отговорни за отвличането ти.

— Спести ми адвокатските приказки, става ли? Няма да стане. А за преодоляването на травмата ще говоря с психолога в Управлението. Адам, време е да спрем да се преструваме. Получихме най-ужасното доказателство, че вече нямаме брак. Оценявам какво направи, за да ме спасиш. Без теб сигурно щях да съм мъртва. Но това не означава, че трябва да продължим да живеем заедно. Нека поне веднъж погледнем истината в очите. Вече не ни свързва нищо. Да не удължаваме агонията, защото така само влошаваме нещата. Признай го, всичко помежду ни приключи.

Още от мига, в който я видя пред асансьора, за Адам беше ясно, че възстановяването на връзката им ще бъде невъобразимо трудна задача. Ала му се струваше очевидно, че страданието и гневът на Морган имат съвсем скорошен източник — нов фактор, липсвал преди.

— Случи ли се нещо по време на тази среща? Когато отиде в онази стая след пресконференцията?

— Да, случи се нещо. Срещнах се с Гари Търмънд. Знам, че и ти си се запознал с него. Както обикновено той е много убедителен.

Адам преглътна.

— Е, какво ти каза?

— Както те помолих преди малко, време е да спрем с преструвките. Знам, че ти е известно за връзката ми, известно ти е също, че Гари също знае. В доста по-големи подробности, отколкото е добре за всички. Всъщност не бях влюбена в човека, с когото спах, но го смятах за мил и храбър и силно се увлякох по него. А проблемът, пред който трябва да се изправим, е, че причината за тази моя връзка е фактът, че с брака ни беше свършено. До днес, когато Гари Търмънд ми съобщи, нямах представа, че ти си научил, за което ужасно и дълбоко съжалявам. Но в крайна сметка и двамата трябва да поемем отговорност за случилото се.

— Знам защо си имала връзка — каза Адам. — И да, държах се като самовлюбен кретен, който винаги поставя себе си на първо място. Съзнавам, че трябва да се променя. Но ми позволи да го направя заедно с теб, Морган. Не сторих всичко по силите си да спася живота ти само за да те изгубя впоследствие. Можем да го преодолеем.

— Лесно е да се каже, Адам, лесно е да се каже. Но е много по-трудно да се направи. Колко пъти съм те чувала да обещаваш, че нещата ще се променят, обаче те не се променят? Този път поне ти имаш причина да сложиш край.

Той трябваше да я попита нещо, макар да се ужасяваше от отговора:

— Затова ли дори не се опитваш да скриеш, че още имаш чувства към Абдел Насър? Смяташ ли, че имаш бъдеще с него?

Тя застина.

— Да не искаш да кажеш, че не знаеш?

— Какво да знам? Да не си бременна?

— Боже, Адам! Какво ти става? Разбира се, че не съм бременна, по дяволите! Абдел Насър е мъртъв. Убиха го морските пехотинци, които спасиха мен, защото го помислиха за терорист. И за всичко съм виновна аз. Няма значение, че ми беше любовник. Той беше и мой агент, а аз не успях да го защитя. Сигурността му беше моя отговорност, а аз го подведох. Това също е причина да искам да се разделим. Дори да не бях преживяла онова, което преживях, вероятно не би било възможно бракът ни да потръгне отново. В момента нямам сили, а и, честно казано, не го заслужавам. Трябва да остана сама.

— О, Морган!

Тя се разплака, ридания разтърсиха тялото й. Може би една прегръдка щеше да й помогне да се почувства по-добре, но той не помръдна — знаеше, че Морган ще го отблъсне. Двамата бяха сами в скръбта си.

— Вината не е твоя — каза й накрая. — А на Гари и на всички други копелета, които работеха с него. Затова ги зарежи! Нека да платят за онова, което сториха.

Сълзите й постепенно секнаха и тя отново се извърна към него.

— Ти не разбираш, нали? Нищо не мога да направя. Затова беше срещата ми с Гари. Той съвсем ясно ми даде да разбера — ако кажа на някого какво подозирам, че е направил, видеозаписът ще бъде разпространен навсякъде — не само в Управлението, но и в пресата. Кариерата ми няма значение. Помисли какво ще причини това на децата. Той някак винаги успява — колкото и човешки съдби да бъдат съсипани, Гари винаги изплува.