К Тюдор - Похищението на Ани Торн

Още преди да прекрачи прага на къщата, Гари знае, че положението е лошо.

Заради противния, сладникав мирис, носещ се през отворената врата, и мухите, жужащи в спареното антре. А ако това не е достатъчен признак, че нещата в къщата никак не са наред, то мъртвата тишина го доказва.

На пътеката отпред е паркиран спретнат бял фиат, на стената е подпрян велосипед, в коридора се въргалят гумени ботуши. Семеен дом. А в един семеен дом, дори когато е празен, трябва да има ехо от живот. Той не бива да седи мрачен и загърнат от зловещото одеяло на тишината, подобно на този.

— Ехо? — обажда се той отново за всеки случай. — Има ли някой?

Черил вдига ръка и силно почуква по отворената врата. При идването им тя е била затворена, но отключена. Също недобър знак. Арнхил може да е малко градче, но хората все пак си заключват вратите.

— Полиция! — провиква се тя.

Нищо. Нито дори стъпка, шепот или проскърцване на дъска. Гари въздъхва, усещайки суеверна неохота да продължи по-нататък. Не е само гранясалият дъх на смърт. Има и нещо друго. Нещо първично, което го подтиква да обърне гръб и да си тръгне, още сега.

— Сержант? — поглежда го Черил, извивайки тънка вежда.

Той свежда глава към дребничката си партньорка. С нейния ръст от метър и шейсет и тегло от петдесетина килограма, тя прилича на крехка кукла Барби пред едрия като мечок, сто и двайсет килограмов Гари. Поне външно. Що се отнася до личностните качества, достатъчно е да кажем, че Гари все още плаче на филмчетата на „Уолт Дисни“.

Той кимва със стиснати устни и двамата влизат вътре.

Плътният, задушлив мирис на гниеща човешка плът става нетърпим. Гари преглъща и се мъчи да диша през устата, проклинайки се за сетен път, задето е поел това обаждане. Черил прави отвратена физиономия и прикрива носа си с длан.

Разположението на тези малки къщи е доста сходно. Малко антре. Стълби отляво. Всекидневна вдясно и миниатюрна кухня, сбутана в дъното. Гари се насочва към всекидневната и отваря вратата.

Случвало се е да вижда трупове и преди. Дете, прегазено от избягал шофьор. Младеж, обезобразен от селскостопанска машина. Те са били ужасни, да. Ненужна смърт, не ще и дума. Но това тук… Това е наистина лошо , минава му отново през ума.

— Мамка му — промълвява едва Черил.

Той самият не би могъл да го изрази по-добре. Тихата, ужасена ругатня предава всичко. Мамка му.

На износения кожен диван по средата на стаята, пред голям телевизор, се е свила жена. Плоският екран на телевизора е прорязан от пукнатина с формата на паяжина, около която лениво пъплят десетки зелени мухи.

Останалите бръмчат около жената. Около трупа , поправя се Гари. Тя вече не е човек, а само тяло. Поредният случай за разрешаване, и толкова.

Въпреки раздуването на тъканите си личи, че приживе е била слаба, с бледа кожа, сега нашарена от петна и синкави вени. Облечена е добре. Карирана риза, прилепнали джинси и кожени ботуши. Възрастта ѝ е трудна за отгатване най-вече защото горната част от главата ѝ липсва. Е, не точно. Парчета от нея са залепнали по стената, библиотеката и възглавниците.

Няма особено съмнение кой е дръпнал спусъка. Ловната пушка още лежи в скута ѝ, обгърната от вкочанените пръсти. Гари незабавно преценява какво се е случило. Налапала е дулото, стреляла е и зарядът е преминал леко вляво, където е най-голямото поражение. Има смисъл, след като държи оръжието с дясната си ръка.

Гари е просто униформен сержант, а не експерт по криминалистика, но редовно гледа „От местопрестъплението“.

Разлагането трябва да е напреднало бързо. В къщата е топло, дори задушно. Температурата отвън е двайсет и пет градуса, но вътре, макар завесите да са спуснати, вероятно надхвърля трийсет. Той вече усеща потта да се стича по гърба и да навлажнява подмишниците му. Черил, която никога не губи хладнокръвие, също бърше чело и изглежда премаляла.

— Ама че шибана каша — казва, оглеждайки останалата част от стаята с навъсено чело. Гари знае какви мисли ѝ минават през ума. Хубава къща. Хубава кола. Хубави дрехи. Но човек никога не знае. Никога не знае какво се крие зад фасадата.

Освен кожения диван, единствените други мебели в стаята са тежка дъбова библиотека, масичка за кафе и телевизорът. Той се взира отново в него, чудейки се откъде се е взела пукнатината върху него и защо мухите толкова се интересуват от нея. Пристъпва, усещайки скърцане на натрошено стъкло под краката си, и се навежда по-близо.