К Тюдор - Похищението на Ани Торн

— Заповядайте в кабинета ми.

Нагласям ремъка на чантата върху рамото си и като полагам неимоверни усилия да вървя нормално въпреки болката в крака, тръгвам подире му. Време е за шоу.

— Препоръката от директора на предното ви училище е просто блестяща — започва той.

И още как. Нали съм я писал сам. Хвърлянето на прах в очите е една от моите специалности.

— Благодаря — отвръщам.

— Но… имате доста дълго прекъсване в стажа. Над дванайсет месеца.

Вземам чашата с рядко, воднисто кафе, която госпожица Грейсън най-сетне е тръснала на бюрото пред мен. Отпивам и едва не правя гримаса.

— Виждате ли, беше нарочно. Бях преподавал петнайсет години без прекъсване. Реших, че ми е нужна малко почивка. Да преосмисля нещата, да реша как искам да продължа нататък.

— Нещо против да попитам с какво се занимавахте през тази почивка? Резюмето ви е леко неясно по въпроса.

— Частни уроци. Доброволческа работа. Преподавах известно време и в чужбина.

— Наистина? Къде?

— Ботсвана.

Ботсвана? Откъде, по дяволите, ми хрумна? Та аз дори не мога да я посоча върху картата.

— Много похвално.

И изобретателно.

— Не беше изцяло по алтруистични подбуди. Времето там е по-топло.

Двамата се засмиваме.

— И сега искате отново да преподавате на пълен работен ден?

— Готов съм да отгърна нова страница в кариерата си, да.

— Тогава следващият ми въпрос е, защо точно гимназия „Арнхил“? Съдейки по вашата биография, не би трябвало да страдате от липса на избор.

Съдейки по биографията ми, аз би трябвало да съм Нобелов лауреат.

— Ами… тук съм отрасъл. Навярно искам по някакъв начин да се отплатя на родния си град.

Той добива смутен вид и мести книжата по бюрото си.

— Предполагам, знаете обстоятелствата, при които се освободи позицията?

— Четох новините.

— И какво мислите за станалото?

— То е ужасно. Трагично. Но не бива да се позволи на една трагедия да определя облика на цяло училище.

— Радвам се, че го казвате.

Радвам се, че съм го упражнявал.

— Макар да си давам сметка, че всички тук вероятно още са доста разстроени.

— Госпожа Мортън беше уважаван преподавател.

— Не се и съмнявам.

— А колкото до Бен, той беше много обещаващ ученик.

Гърлото ми се стяга, съвсем леко. Научил съм се да бъда твърд, но за миг обвивката ми поддава. Живот, изпълнен с обещания. Но нима животът поначало не е просто това? Едно обещание. Без никакви гаранции. Ние искаме да вярваме, че мястото ни в него е уредено за в бъдеще, но всъщност имаме само резервация. Тя може да бъде отменена във всеки момент — без предупреждение, без връщане на парите, без значение докъде си стигнал в пътуването си. Дори ако едва си имал време да огледаш пейзажа.

Подобно на Бен.

Подобно на сестра ми.

Осъзнавам, че Хари все още говори.

— Ситуацията е деликатна. Задават се въпроси. Как училището не е забелязало, че един от собствените му преподаватели е психически нестабилен? Доколко учениците са били изложени на риск?

— Разбирам.

— Мисълта ми е, че съм длъжен да внимавам в избора кой да заеме мястото. Родителите трябва да се чувстват спокойни.

— Несъмнено. И в случай, че разполагате с по-добър кандидат…

— Не съм казвал това.

Няма никакъв кандидат. Мога да се обзаложа. А и аз не съм чак толкова за изхвърляне. Истината е, че гимназия „Арнхил“ е пълна дупка. С лоша репутация. Неизпълняваща показателите. Той го знае и аз го знам. Да намери свестен учител, съгласен да дойде тук, ще е по-трудно, отколкото да намери мечка, която да не сере в гората, особено при настоящата „ситуация“. Решавам да сваля картите.

— Ще ми позволите ли да бъда честен? — Винаги е добре да предупреждаваш, ако смяташ да бъдеш честен. — Знам, че гимназия „Арнхил“ има проблеми. Затова искам да се присъединя към екипа. Търся предизвикателство. Наясно съм с тукашните деца, защото и аз съм бил едно от тях. Наясно съм с града и знам точно пред какво се изправям. То не ме плаши. Всъщност, както сам ще се уверите, малко неща могат да ме уплашат.

Усещам, че съм го сразил. Аз съм добър в интервютата. Знам какво искат да чуят хората. И най-вече, знам кога са отчаяни. Хари се обляга назад в креслото.

— Е, мисля, че нямам повече въпроси.

— Добре. Беше ми приятно да поговорим.

— Всъщност май остана един.

О, по дяволите.

Той се усмихва.

— Откога можете да започнете?

В къщата цари студ. Онзи студ, който обхваща домовете, щом останат дълго затворени и необитаеми. Студ, който те пронизва до мозъка на костите и отказва да си тръгне дори ако усилиш отоплението докрай.