Дейвид Роуз - Похищението

Животът на Адам сигурно щеше да бъде малко по-лесен, ако с Юджин си говореха. Само че не справедливият гняв не му позволяваше да заспи. Нито спомените, които изникваха в съзнанието му: превърналата се в гробница жилищна сграда в Рафа, мигът, когато бе застрелял терориста самоубиец, видеозаписът на Морган. Причината беше страхът — ужасът, че след като седмици наред се бе съсредоточил над една-единствена прагматична цел, сега, когато я беше постигнал, вече нямаше към какво да се стреми и не беше възможно да отлага „деликатните“ проблеми, които Юджин толкова непохватно беше споменал.

Съпругата му се беше чукала с агента си, защото отношенията със съпруга й бяха охладнели, а ето че сега беше оцеляла след един бог знае какво изпитание. Оставаше и незначителният, но объркващ проблем със собствената му вина, загдето беше спал с майката на най-добрите приятели на децата си. Адам може и да знаеше как да възпре един самоубийствен терорист, обаче нямаше и най-малка представа как да оправи брака си.

Неделя, 1 юли 2007 година

През месеците, откакто Морган беше похитена, тласкан от суеверие — от ирационалното убеждение, че ако си представя срещата им твърде ярко, по някакъв начин ще я осуети, — Адам се беше постарал да не си представя мига, когато отново ще зърне жена си. И все пак, доколкото изобщо си я беше представял, срещата се случваше под палми пред жилищна сграда в Газа, след като похитителите й са се предали или са били убити, или — този вариант си представяше само за ден-два, след като научи, че тя е в безопасност на борда на „Киърсейдж“ — на пристана в Дубай: прелестна силна прегръдка под ослепителното слънце, след като тя слезе от кораба. А вместо това сега стоеше в някакъв коридор пред асансьора на двайсет и първия етаж на Дубайския световен търговски център — изумителната офисна сграда, където се намираше американското консулство, а от двете му страни имаше служители от дипломатическата охрана.

Дженифър Пъркинс, пепеляворуса блондинка на около четирийсет години, която оглавяваше дипломатическата мисия, застана неловко до него.

— Още малко — каза тя. — Съжалявам, че трябваше да стане така, но тук… Е, макар да изглежда, че в емирството всичко е по конец, не можем да си позволим да поемаме рискове. Искаше ми се да бе възможно да я посрещнете отвън, но се вслушах в съвета на шефа на охраната. Както и да е, вече пристигат.

От дясната й страна стоеше Уендъл Фишър, възрастен и пригладен посланик, който идваше чак от Абу Даби. Той погледна Адам.

— Готов ли сте?

— Да, струва ми се. Доколкото изобщо е възможно.

Светещите номера на етажите на левия от двата асансьора показваха, че този на консулството е потеглил. Пулсът на Адам се ускори. Но когато вратите се отвориха, отвътре излязоха още служители от охраната — фалшива тревога. Жалко, че Чичо Сам не беше отделил толкова хора да я охраняват, преди да бъде отвлечена — ако пристигнеха още въоръжени агенти, коридорът щеше да се задръсти. Сега светнаха номерата на десния асансьор. Всички притихнаха. Този път трябваше да е тя.

Адам се премести, за да застане точно срещу асансьора и да бъде първият, когото ще види Морган. Нямаше голям избор на дрехи и не беше издокаран — носеше обикновени панталони с цвят каки и тъмносиньото поло, което знаеше, че тя харесва. Асансьорът дрънна, оповестявайки предстоящото си пристигане.

Най-сетне вратите се отвориха. Очите на Адам срещнаха нейните. Беше заобиколена от още въоръжени мъже с костюми, но той протегна ръце, мъчейки се да не обръща внимание на обстановката. Дори не я огледа, искаше само да я прегърне. Тя откликна на поздрава му, но когато той се опита да я притисне в прегръдката си, я усети как се сковава.

— Здравей — каза той. — Закъсня.

И изведнъж тя се прекърши. Адам чу дълбоката й въздишка и цялото й тяло потръпна — призракът на ридание. После Морган се поуспокои и зарови челото си в рамото му.

— Здравей — отвърна. — Това си ти. Добре ли си?

— Добре съм. А ти?

— По-добре, отколкото може да се очаква.

Обаче нямаха повече време, защото я оградиха от всички страни. Посланикът тръгна към нея, като се постара Морган да спази протокола и да се ръкува най-напред с него, с което я принуди да се откъсне от Адам и да се извърне към него. След това беше ред на Дженифър Пъркинс, която издърдори куп баналности за това колко се радва да я посрещне в консулството си. Адам се оказа избутан и изостана поне с четири крачки, разделен от съпругата си от цял взвод служители на сигурността.