Дейвид Роуз - Похищението

Даде й шнола да прихване косата си, подарък, за който Морган изпита неуместно силна признателност. Така шията й вече не усещаше натиска на буйната й неподдържана коса и когато повръщаше — което правеше поне два пъти дневно, — имаше с какво да придържа назад косата си. Лекарката й даде само един съвет: да се опита да си почине.

Но макар да беше изтощена до краен предел, не можеше да си почива. Много по-живи от всичко, което преживяваше в момента, в съзнанието й се появяваха нежелани сцени: денят на отвличането й, изтезанието й, изнасилването на Зейнаб, убийството на Акил, последните отчаяни мигове на брега, когато се беше опитала да спаси Абдел Насър. Познаваше част от научната литература за посттравматичния стрес, който преживяваха жертвите на изнасилване и изтезаваните военнопленници, и знаеше, че виденията може да я преследват години наред. Обзелото я чувство за вина несъмнено щеше да бъде също толкова устойчиво. Беше оцеляла, но преданият й агент беше загинал, а фактът, че смъртта беше причинена от така наречения приятелски огън, правеше нещата още по-мъчителни. Не знаеше точно какво, но мислеше, че трябваше да направи повече и да прояви повече бдителност през месеците преди това — трябваше да забележи признаците, че убежището им изобщо не е сигурно. Съзнаваше, че разсъжденията й не почиват на здравия разум, но имаше чувството, че никога няма да заличи петното от тези престъпления. Длъжна беше да посвети живота си на старанието да изкупи своите грешки и намираше уважението на всички от екипажа на кораба за неуместно и озадачаващо.

След първия им кратък разговор на брега истинският й разговор от кораба с Адам последва по-малко от час след като Морган се качи на борда и мина през лейтенант Шокрофт от разузнаването към централния щаб. Тя не знаеше какво се е случило по време на отсъствието й и с изненада узна, че Адам е в Тел Авив. Както и предния път, радостта му от новината, че тя е жива и относително добре, беше голяма. Но когато той й каза, че е бил в Газа, и то не веднъж, а два пъти, и че се е намирал в града сутринта, Морган не успя да сдържи чувствата си:

— Ходил си в Газа? Какви ги вършиш? Ти си американски адвокат с баба еврейка, за бога! Какво щеше да стане с децата, ако ти се беше случило нещо?

Както установи впоследствие, не беше подбрала думите си.

— Усещах, че трябва да го направя. Длъжен бях да сторя всичко по силите си. — Гласът му звучеше пресипнало. — В крайна сметка, мисля, че се получи добре. Дори много добре.

Морган знаеше, че разговорът най-вероятно се подслушва, затова не го помоли да уточни. Последното, от което съпругът й се нуждаеше, беше някой глупак от арабското разузнаване да слуша каква е ролята му за нейното освобождаване.

— Да не говорим за това сега — каза тя. — Да изчакаме, докато се видим. — После омекна: — Толкова ще съм щастлива да те видя отново. Повече, отколкото можеш да си представиш. Кажи ми как са Чарли и Ейми.

Каквито и мисли да минаваха през главата на Адам, той успя да изрече въодушевено:

— Имам изненада за теб. — Чу се изщракване и гласовете на децата изпълниха ушите на Морган, пренасочени от Оксфорд. Разбира се, вече ги бяха уверили, че тя е жива и здрава. Но както й каза Ейми, когато най-сетне се овладя и беше в състояние да говори, те не вярвали, преди да чуят гласа й. Морган попита какво правят. Дъщеря й развълнувано й отговори, че баба току-що й е купила първия сутиен, че се научила да играе хокей на ледената пързалка в Оксфорд и че изобщо не й липсвали приятелите й в Америка.

— Ще видиш колко много съм пораснала — додаде Ейми. — Налагаше се. Знам, че понякога съм голяма досадница, обаче обещавам вече да не съм, мамо. Като се върнеш, ще те ценя много повече.

Новините на Чарли бяха по-простички. Той не знаеше подробности за освобождаването й, но фактът, че тя се намира на борда на американски военен кораб, беше „готин, толкова готин, че ми се иска да бях с теб“. Той беше спечелил спринта по време на училищния спортен празник в Оксфорд, а предния уикенд беше ходил на пикник със семейството на свой приятел на брега на река в Хампшир Даунс и уловили три пъстърви. Много преди децата да затворят, по лицето на Морган се стичаха сълзи.

По-късно тя съжаляваше, че е провела този разговор преди другия, който го последва — с Джеймс Малон, агентът от Военноморската служба за разследване на престъпления, който беше на борда. Опитен експерт по антитерористични операции от Ню Джърси, Малон й обясни, че е получил строги нареждания: засега Морган не биваше да говори много за преживяното изпитание нито с него, нито с някой друг. Много беше важно описанието й да е прясно и неповлияно за официалния разпит, който щеше да започне веднага щом тя напусне Близкия изток. Нейната информация за „Джанбия ал-Ислам“ и за кадрите на организацията със сигурност щеше да бъде безценна — досега нито един служител на американското разузнаване не беше оцелявал след отвличане на близка до „Ал-Кайда“ организация.