Дейвид Роуз - Похищението

И най-сетне нейният глас, малко дрезгав, но несъмнено е тя — Морган:

— Адам? Ти ли си? Аз съм. В безопасност съм. Казват, че съм в безопасност. Добре съм.

Няколко секунди той не може да продума.

— Морган? Жива си… невредима ли си?

— Почти.

— О, Морган! — Той не може да каже нищо повече за няколко секунди, защото по лицето му се стичат сълзи и риданията почти го задушават. — Слава богу! Слава богу!

Събота, 30 юни 2007 година

Лазурносин. Помни думата от един превод на „Одисея“ и сега, по средата на пътуването си към дома, отвсякъде е заобиколена с този цвят. Лазурносиньо небе и лазурносиньо море, две почти неразличими една от друга безкрайности. Когато затвори очи, докато си взема душ — прави го по четири-пет пъти дневно, — не вижда обичайното червеникавооранжево, а лазурносиньо. Райска синева, лазур. Морган прекрасно знаеше, че не е мъртва, обаче пребиваването й на борда на четирийсет и един тонния американски щурмови кораб амфибия „Киърсейдж“ й се струваше нереално като детска приказка за рая. Съзнаваше и как едва се е избавила от пъкъла. Няколко дни след като корабът напусна Червено море, тя се качи на палубата, за да се полюбува на залеза, и видя тъмния далечен силует на някакви планини. Взираше се към Йемен.

Капитан Мелкесишън й беше отстъпил каютата си — обикновено помещение с белезникав килим и бюро, койка със стоманена рамка, обикновена кръгла маса и два люка към лазурния свят отвън. Имаше лавица с книги, предимно по военна история и биографии на велики хора, но нямаше компютър. Служител от полицията на морската пехота стоеше на пост пред вратата й, а престъпеше ли прага, Морган усещаше една вездесъща миризма — почистващ препарат с мирис на бор. Двигателите работеха почти безшумно и морето беше спокойно. Но макар движението на кораба да беше почти неусетно, на Морган постоянно й се гадеше — състояние, в което открай време изпадаше, когато плава.

Доколкото изобщо можеше да се храни, го правеше сама в каютата си. Обикновено алкохолът е забранен на борда на американските военноморски сили, но капитанът беше така любезен да й изпраща напитки от личните си запаси — леденостудена бира с обяда, чаша сира или каберне с вечерята. Морган установи, че има по-голяма поносимост към алкохола, отколкото към храната. На третата вечер капитанът я покани на вечеря заедно с още няколко от по-висшите си офицери. След като я поздравиха за смелостта, те се опитаха да събудят интереса й към някои световни събития и спортни победи от изминалите няколко месеца, но Морган беше изгубила умението си да води разговор. Каквото и да й кажеха, не й се струваше важно или интересно, а удоволствието, с което водеха банални разговори, я дразнеше.

Освен това я уверяваха галантно колко добре изглежда, но когато тя най-сетне събра достатъчно смелост да застане пред огледалото в банята, се шокира, макар да не се изненада. Лицето й беше изпито и костеливо и, изглежда, колкото и дълго да спеше, колкото и скъпи козметични продукти да използваше, нищо нямаше да заличи тъмните кръгове под изморените й и изгубили блясъка си очи. Косата й, лъскава и гладка преди похищението, беше дълга, накъсана и побеляла на слепоочията. Но най-силно смайване предизвика тялото й. Беше отслабнала с поне петнайсет килограма, а добре оформените мускули на ръцете и краката й бяха изчезнали. На мястото на стегнатия й корем имаше празнина. Кожата край гърдите й беше увиснала, а ребрата й бяха дълбоко хлътнали. Нищо чудно, че не беше имала цикъл от първите дни на пленничеството си. Изглеждаше като анорексичка. Толкова дълго беше живяла на горещо и мръсно място, облечена с мръсни дрехи, че на места кожата й беше възпалена и с червен обрив, а Морган имаше усещането, че никога няма да успее да се почисти.

След скоростното пътуване с лодката от брега тя прекара първата си нощ на борда на „Киърсейдж“ в лазарета. Беше подложена на внимателните грижи на двама мъже медицински сестри и една лекарка от индийски произход — от сикхско, не от мюсюлманско семейство, както тя побърза да увери Морган, — установило се в Мичиган.

— Изгубили сте много килограми и мускулна маса, но доколкото виждам, всичко останало е наред, поне физически — увери я доктор Каур на следващата сутрин, след като й направи поредица от изследвания. — Страдате от недостиг на витамини и на калций и ще имате нужда от консултации с психолог, но това ще трябва да почака, докато стигнем сушата.