Каролайн Греъм - Провинциални убийства

— Били са безспорно много убедителни.

— Да. Имаше обаче един епизод, който доста ме затрудни. Ние с Трой…

— И все пак не ми харесва това момче.

Барнаби се усмихна уклончиво и продължи:

— Вървяхме по пътеката към Холи Котидж и заварихме двамата Лейси насред ужасна караница. По-късно, когато реших, че са виновни, просто не можех да си го обясня. Защо продължаваха тая игра, когато са сами, след като тя е само за пред хората? Нямаше смисъл. Всъщност боя се, че чутото забави окончателното ми решение. А по-късно, докато се връщахме от Сейнт Ленардс и гледах как сержантът ми непрекъснато гледа в огледалото, осъзнах, че цялата сцена е била заради нас. Защото, въпреки че бяхме зад високия плет и не можехме да ги видим, те сигурно са ни видели да се приближаваме в огледалото, което е близо до отвора за влизане на коли.

Последва дълго мълчание. Накрая мис Белрингър каза:

— Значи… това е, така ли? И последното парче си дойде на мястото.

Барнаби допи чашата си и смачка останалите вкусни трохички кейк на малко топче. Имаше чувството, че са изминали повече от две седмици, откакто събеседничката му се появи за първи път в канцеларията му, като ровеше из обемистата си чанта и го фиксираше с проницателния си поглед. Какво каза тя току-що? Последното парче ли? Да, сигурно е така. Неясното усещане за нещо незавършено, което не му даваше мира, вероятно просто се дължи на естествената му неспособност да повярва, че всички неща в живота рано или късно си идват на мястото.

Нямаше какво повече да се каже. Той стана. Луси също се изправи и подаде ръка.

— Е, довиждане, господин главен инспектор. Беше изключително стимулиращо да се работи с вас. Просто не знам как ще се върна отново към скучното си ежедневие.

Стиснаха си ръце и Барнаби каза напълно искрено:

— Не мога да си представя нещо да бъде скучно, ако вие сте там.

На път към отбивката, където бе паркирал „Ориона“, той мина покрай църковния двор. Подвоуми се, но накрая влезе. Заобиколи църквата и през отвора в живия плет излезе на мястото, където си личаха най-пресните гробове — правоъгълни купчини студена пръст върху неравната морава.

Единият гроб бе отрупан с венци — цветята все още бяха ярки и жизнени; на другия вече имаше само ваза с тъмночервени, ароматни рози. Вместо надгробна плоча бе поставен обикновен камък, на който пишеше:

Емили Симпсън

1906–1987

На скъпата ми приятелка

Барнаби постоя под сянката на тъмните тисови дървета и се заслуша в крясъка на полските врани, после се обърна и бързо се отдалечи.

Вечерята почти свърши. Къли бе донесла подбрани редки сосове, пилешко, броколи, кресон, пресни картофи. Пухкав лимонов кейк. И малка кутия сладкиши за кафето. Стомахът на Барнаби, разкъсван между изненадата и вълнението, мъркаше самодоволно. Къли наля последните капки от втората бутилка вино „Кот дьо Гаскон“ и вдигна чаша.

— Пия за ваше здраве, народе.

— Мислех да пия за Беатриче, новата ти роля — отвърна Барнаби.

За дъщеря му течеше последната седмица от репетициите за Шекспировата „Много шум за нищо“ и тя нямаше нищо против да поостане в Кембридж дори и по време на дългата ваканция, щом имаше възможност да се закачи за хубава роля.

Външно му се струваше поуспокоена, макар и все още да изглеждаше като актриса от пантомима. Бе с мъжки костюм от три части на сиви и яркобели ивици, чиято модна линия датираше от началото на петдесетте, а косата й, вече с лилав оттенък, бе подстригана късо като на колежанин. На ревера й бе закрепен монокъл. Изглеждаше агресивна, секси и поради младостта си дори трогателна. Барнаби имаше чувството, че е започнала да уляга по малко. Не бе обсъждал с Джойс развръзката на случая Симпсън, защото искаше Къли да се върне — пазеше го за първата си дълга семейна вечеря с тях. И дъщеря му го бе изслушала до края — вежливо, съсредоточено и замислено.

— Винаги съм смятала — отбеляза Джойс, — че… такива неща… сещате се… се случват само… ами само в по-бедните семейства.

— Хайде, мамо, давай без заобикалки. Ако говориш за работническата класа, защо не си го кажеш? Във всеки случай, не е така. Има много примери, от живота и от литературата, за братя и сестри от висшите класи — отсече Къли и загриза една баничка. — Като горката Анабела например.

— Какво? — каза Барнаби, като внимателно постави чашата си в чинийката.

— Моля, скъпи, а не какво.

— Анабела. Нали знаеш… в „Жалко е“.

— Не, не знаех. Просвети ме малко.