Каролайн Греъм - Провинциални убийства

Господи, нали преди малко видя онези грапави чадърчета по ствола на дървото! Очевидно се въртеше в кръг. Спря и само с периферната част на съзнанието си усети, че Трой се бе заковал на място зад него. Чак сега си даде сметка, че всеки удар на сърцето му причинява непоносимо силна болка. Че сакото му е почерняло от потта и изподрано от къпините, също както и кожата на лицето му. Че е зяпнал с уста и си поема въздух като удавник. Застина неподвижно — трябваше да обмисли спокойно нещата.

След това видя кукуряка. И се сети защо грапавите чадърчета на гъбите му изглеждат познати. На няколко метра от него имаше плътно сплетени клони, които образуваха заслон. Той заобиколи преградата — дебелият пласт шума приглушаваше стъпките му — докато не стигна до отвора.

Срещу него зееше просека. Доста голяма площ от земята бе изравнена, синчецът и орловата папрат бяха прекършени. Катрин Лейси лежеше в обятията на любовника си. Притиснати един в друг като деца, изгубени в гората. Само една чаша лежеше на няколко сантиметра от неговата безжизнена ръка. А тя бе в булчинската си рокля — колосан сатен с цвят слонова кост и було, закрепено с венец от диви цветя. Булото — ситно избродирано и украсено с дребни бисери и диаманти — се разстилаше покрай тялото й и се стичаше на блестящи вълни в морето от обграждащата ги тъмнина. Изключителната й красота не бе помрачена дори от смъртта. Докато Барнаби стоеше неподвижно, напълно онемял, едно голямо листо се спусна надолу и падна точно върху лицето й. То запламтя върху восъчнобялата й кожа и покри невиждащите й очи.

— Много любезно от ваша страна да ме посетите, инспекторе.

Барнаби се облегна на покритото с бродерия кресло, а до лакътя му имаше огромно парче кейк със сливи и двоен „Тийчърс“.

— За мен е удоволствие, мис Белрингър. Ако не бяхте вие — както, спомням си, изтъкнахте още в началото на разследването — нямаше изобщо да имаме случай.

— Знаете ли, винаги съм подозирала това момиче Лейси.

— Да — кимна Барнаби, — човек обикновено е склонен лесно да отхвърля очевидното. Но то често се оказва и единствено вярното.

— И, разбира се, щом осъзнахте, че не действа сама…

— Точно така. Едва тогава стана ясно как може да са извършени и трите убийства.

— Толкова се разстроих за Филис Кадел. Ужасна работа. И все пак не разбрах напълно всички подробности. Защо ще й е да признава нещо, което не е извършила?

— Много е объркано. — Барнаби отпи глътка от уискито. — Първо, трябва да се върнем няколко години назад. Всъщност, чак в детството на двамата Лейси. Спомняте ли си мисис Шарп?

— Бавачката ли? Да. Горката жена. Сигурно направо са я побърквали.

— Така ми каза и мисис Рейнбърд. Очевидно децата са били неразделни като малки, непрекъснато заговорничели, замисляли нещо, защитавали се един друг, винаги прикривали постъпките на другия. Но с течение на времето всичко се променило. Постоянно се карали и то до такава степен, че щом пораснали достатъчно, за да могат да се оправят и сами, старата бавачка Шарп ги напуснала и отишла да живее край морето на мир и спокойствие. Приех този разказ за чиста монета, просто защото нямах причина да се съмнявам. А и поведението на двамата го потвърждаваше. Подслушах една доста горчива тяхна кавга. Но разговорът ми с мисис Шарп представи нещата в коренно различна светлина.

Той отхапа от великолепния кейк със сливи, захаросан и потъмнял от плода, и отпи глътка „Тийчърс“. Все още си спомняше как седи на твърдото канапе, а над него цяло съзвездие усмихнати Лейси. Мисис Лейси като дете и млада жена, снимки от сватбата, от кръщенетата. Децата растяха, толкова еднакви, толкова внимателни един към друг, винаги заедно.

— Тя беше по-силната — каза мисис Шарп. — Приличаше на баща си.

— Разбрах, че не е бил с лесен характер?

— Беше зъл човек! — пламна лицето на мисис Шарп. — Не си падам по съвременните теории, че средата прави хората проклетници. Просто някои се раждат зли и той беше един от тях. Разби сърцето на милото ми момиче и я вкара в гроба. Тя беше толкова прекрасно създание, толкова… толкова нежна. А другите жени… казваше, че е срещнал онова момиче, с което замина в чужбина след смъртта на Мадлен. Да, ама никога не съм вярвала на това и никога няма да го повярвам.

— Значи момчето е приличало повече на майка си?

— Той я боготвореше. Толкова ми беше жал за него. Опитваше се да бъде смел… да я защитава, но не можеше до се сравнява с баща си. Джералд беше толкова груб… веднъж, хвърли една ютия по Мадлен, а Майкъл се мушна между тях и тя се лепна върху лицето му. Оттогава си носи и оня белег, сигурно го знаете.