Каролайн Греъм - Провинциални убийства

Барнаби поклати глава.

— Видях белега, но не знаех как е станало.

— Катрин пък винаги защитаваше баща си. А той си замина и даже не се сбогува с нея. Това би измъкнало завинаги почвата под краката на някой по-слаб човек, но не и на нея… тя… тя си беше цяла бащичко. Външно не приличаше на него. Той бе претенциозен, винаги се фукаше… а тя бе затворена, но дълбоко в душите си двамата бяха като две капки вода. Огнен нрав и непреклонна воля. А когато той ги напусна, тя насочи цялото си внимание към Майкъл. А горкото сираче в отчаянието си се залепи за нея. Човек никога не би си помислил, че е по-големият от двамата. Тя му бе майка, баща, сестра, абсолютно всичко. Понякога се чудех какво изобщо правя там, но пък нали трябваше да има някой с тях, докато са малолетни.

— Майкъл започна да рисува на четиринадесет. Имам предвид, сериозно. В училище винаги е бил добре по рисуване и те настояваха да отиде в колеж. Отиде за малко и напусна. Каза, че било пълна глупост. И Катрин го окуражаваше. Казваше му, че е по-добре да пътува из Европа, да ходи по галерии, музеи и други такива. Казваше, че всички художници са го правели. Та както и да е. Така стояха нещата преди Катрин да навърши седемнадесет. Майкъл бе навършил осемнадесет няколко месеца по-рано и тогава започнаха караниците. Смятах, че са младежки изблици. През цялото време се обвиняваха за нещо, всеки ден си разменяха ругатни. Тя му крещеше, а той изчезваше от къщи. И все пак, инспекторе — наведе се тя напред и гласът й стана много тих, — през цялото време докато траеше това, усещах, че има нещо нередно. Улавях скритите течения на чувствата им един към друг. Караниците изглеждаха… някак пресилени… неестествени.

— После една нощ не можах да заспя. Въртях се часове наред, — но в три часа се отказах и реших да сляза долу и да си направя чай.

Когато минавах покрай стаята на Катрин, чух звуци… тихи стонове. Помислих си, че сънува кошмар и отворих вратата и… видях. — Лицето й пламна от спомена и тя го закри с ръце. — След това нямах сили повече да остана. Пред семейство Трейс казах, че децата — все още ги смятах за деца — просто ми идват вече твърде много и пожелах да се оттегля. Сестра ми бе починала преди няколко месеца и ми бе оставила тази къщичка. Последните ми няколко седмици в къщата бяха обаче съвсем различни. Те повече не виждаха необходимост да се карат, за да ме заблудят. Ни най-малко не криеха чувствата си. Очевидно дори не смятаха, че в тях има нещо нередно. За Катрин и Майкъл това бе нещо напълно естествено… просто нормално развитие на привързаността им един към друг. Не разбираха защо аз трябва да напусна. Защо не съм щастлива заради тях двамата. В интерес на истината на няколко пъти се поколебах дали в крайна сметка да не остана още малко… По някакъв начин те си бяха мои деца и бях обещала на майка им да се грижа за тях, но после, един ден, Катрин започна да говори за пътуване из Европа. Щели да ходят тук… щели да ходят там… щели да ходят не знам си къде. Тогава ги попитах: „Кой ще плаща за всичко това?“ А тя ми каза: „Разбира се, че Хенри“. И Майкъл добави: „Кейт маже да накара Хенри да направи всичко“.

— Точно тогава седяха заедно на кухненската маса, прегърнати през кръста. И изведнъж осъзнах колко силни са двамата… Как буквално черпят енергия един от друг. Енергията бе почти осезаема… течеше между тях… удвояваше се… нарастваше по сила и мощ. И аз се изплаших. Помислих си, че нищо не може да ги спре. Каквото и да поискат…

— Някой ми изпрати вестника със статията за разследването смъртта на мисис Трейс. Очевидно бе злополука. Но след това последва годежът и когато чух, че мис Симпсън е починала, не можех да не си задам определени въпроси… Вероятно, ако се бях свързала с полицията, може би нямаше да има трето убийство. Но не бях сигурна, не знаех… имах само предчувствие. Пък и как можех да ги предам? Обичах ги, надявам се, че ме разбирате… все пак са децата на Мадлен.

Последва дълго мълчание. Мис Белрингър кимна сериозно.

— Започвам да разбирам — отвърна тя, наля си още малко уиски и продължи: — Но все още не разбирам как някой от тях е успял да убие Бела.

— Отначало и аз не го проумявах — каза Барнаби. — Четох доклада, докато го научих наизуст. Нещата съвпадаха напълно със самопризнанията на Филис Кадел и изглеждаше, че няма смисъл да се задълбочавам. И все пак имаше нещо, което не се връзваше и то ме тормозеше по цели дни, докато най-накрая разбрах какво. Аз не съм ловец, но ми се струва, че мястото на викача е пред пушките. Тогава защо Майкъл Лейси и мисис Трейс са били заедно ? И преди всичко, какво изобщо е правел той там? Разказа ми някаква историйка за услуга срещу заплащане, но това не би могло да е истина. Бил е там, за да откъсне мисис Лейс от останалите ловци. Да я изолира, за да стане тя наистина лесна мишена; с други думи удобна за прицел. Катрин се е криела в шубраците — не забравяйте, че единствено брат й потвърждава, че е била в кухнята в Тай Хаус — и в предварително уречено време, без съмнение не без известни заблуждаващи маневри от страна и на двамата, е било извършено убийството.