Каролайн Греъм - Провинциални убийства

— Имате ли някакво представа къде може да е мис Лейси?

Барнаби почака, повтори въпроса си и пак изчака. Щеше и да го потрети, но Хенри Трейс накрая отвърна:

— Отиде в къщата им в гората… — Гласът му бе неузнаваем. — Някой се обади…

— Какво?! Каза ли ви кой?

— Не. Аз вдигнах слушалката… беше жена… и май бе разстроена. По гласа й личеше, че е старица.

— Господи! — възкликна Барнаби и хукна напред. Трой се затича до го настигне. — Остави колата!… През горичката е по-напряко.

Пресякоха градината на Транкилада, префучаха покрай стреснатия дежурен полицай и минаха право през плета. Барнаби разбутваше леските и бързо си проправяше път през гората. Летеше напред като вятър, риташе пръчки, листа и всичко друго от пътя си като подивял. Трой го чу как мърмори:

— Проклет глупак… проклет, проклет глупак !

И без да знае кой или какво има предвид Барнаби, той се усети повлечен от напрежението, което тласкаше напред шефа му.

А на терасата Хенри Трейс се сви като ранена птица в количката си. Шумът около него не стихваше. Каси, препълнени с шампанско и кошници с лакомства. Едно хубавичко момиче с розов гащеризон подреждаше карамфили под формата на арка над вратата и си пееше. Хенри затвори очи и бе наново залян от вълните на отчаянието и мъката. Заприиждаха леко, но само след миг вече го разкъсваха с нетърпима жестокост.

— Простете, сър…? — Пауза. — Сър?

— Да.

— Трябва да се заема с перилата на стълбището. Мисля, че ще изглеждат най-добре, ако се увият с цветя, които после се спуснат и по стълбите…

Той вдигна поглед към нея, а после към навеса, който сега бе весело украсен със зеленина и жълти цветчета. Хората забързано щъкаха напред-назад и си подвикваха. Планината от столове бе разрушена, а самите столове — подредени в палатката. Трябваше да направи нещо, за да спре инерцията. Дори и когато мислено се помоли всичко това да е ужасна грешка, знаеше, че не е никаква грешка.

Всичко, което му бе казал Барнаби, съвпадаше. Значи трябва да е истина. Но какво да каже на момичето сега? Погледна милото й, усмихнато лице.

— Да — каза и обърна количката си към къщата, — ще стане хубаво, ако се спуснат и по стълбите.

— Виж в кухнята — извика Барнаби, — а аз ще проверя горе.

И трите спални бяха празни и всичко си изглеждаше както преди: малкото единично легло все още се мъчеше да изглежда изрядно изпънато, само заради ефекта, а двойното — в пълен безпорядък. Барнаби провери гардероба и тъкмо щеше да отвори един голям сандък на площадката, когато чу Трой да вика. Спусна се по стълбите и откри сержанта в ателието пред статива. Стоеше като втрещен.

— Но… — зяпна той Барнаби. — Кой е това?!

Барнаби погледна платното. Върху рамката на статива бе закрепен плик с надпис: „Да послужи, където и пред когото трябва“. Той го грабна и бързо излезе от стаята. Трой го последва, а лицето му бе придобило цвета на варен омар.

В преддверието Барнаби разкъса плика и бързо хвърли поглед по страниците. След това се върна в кухнята. Нещо, подобно на магданоз, бе разпръснато по масата. В стаята миришеше на мухъл. На мишки.

Трой стоеше и несигурно наблюдаваше шефа си. Барнаби изглеждаше съсипан. Седна и поклати глава, сякаш да пропъди мъчителните мисли или някое летящо насекомо. После стана и замаяно се огледа. Пъхна писмото в джоба си и бързо излезе от стаята. На колегата си не каза нищо. Трой имаше чувството, че Барнаби е забравил присъствието му. Въпреки това го последва. Главният инспектор забързано заобиколи къщата и потъна в гората. Трой подтичваше отзад, усещайки неудобство от въздействието, което картината му бе оказала.

Барнаби се движеше на зигзаг, обръщаше се, връщаше се назад и пак се обръщаше: „Прекалено късно, прекалено късно!“, беше единственото, за което бе в състояние да мисли, докато обикаляше в кръг, докато безмилостните секунди се изплъзваха като сребрист пясък измежду пръстите му. В съзнанието му се редяха образ след образ: телевизионен екран с квадратен дисплей, отброяващ части от секундата по-бързо и от възприятията на окото; компютри, струпани в голяма зала и един гъгнив глас, който брои: „Пет, четири, три, две, едно, нула“; пясъчен часовник, в който песъчинките изтичат неусетно. И като капак на всичко, той и Трой разпускат в „Медния казан“. Предястие, основно ястие. Сирене и бисквити, а също и пудинг. Кафе. Още, сър? Защо не? Няма закъде да бързаме. Време колкото щеш.

Къде, по дяволите, бе това място? Опита се да си спомни дали там има нещо по-особено. Някаква забележителност. Единствено кораловата орхидея, от която започна всичко, и бастунчето с червената панделка, прибрано вероятно още преди няколко дни. Така че нямаше нищо…