Каролайн Греъм - Провинциални убийства

— А, да — кимна мис Белрингър. — Това обяснява нещата.

— След като се пооправила (Барнаби сякаш виждаше момичето, облечено като по ирония в ослепително бяла рокля), тя се измъкнала от къщата, от предната врата, след като първо, естествено, огледала внимателно пътя и после почукала доста силно, за да привлече вниманието. Мисис Суини, която я чула и видяла как оставя гъбите на стъпалата и си тръгва, съвсем естествено си помислила, както всеки друг на нейно място би си помислил, че е дошла по улицата.

— А дрехите — шапката и другите нещо. Споменахте нещо и за одеяло. Знаете ли какво е станало с тях?

— А, да… одеялото е било оставено до оградата на задния двор. Майкъл го е взел, след като си тръгнал от дома на Леситър и го върнал в езерото. А дрехите просто са били отнесени в кошницата за гъби. Била е доста голяма, а когато я видях в кухнята бе пълна само до половината. После отишла в Холи Котидж, скрила ножа — и то прекалено добре, окървавените дрехи временно скрила в гората и се върнала в Тай Хаус.

— Какво означава това — коментара ви за ножа?

— Ами, имахме разрешително за обиск на къщата. Ако бе оставила ножа в кухненското чекмедже или в спалнята му, ние можехме и да не влизаме в ателието — стая, която по-късно се оказа твърде значима.

— Сигурно са смятали, че ще претърсите навсякъде. Както си му е редът.

— Да, вероятно е така, но Лейси се опита да избяга — и то само, както осъзнах по-късно, за да ни измъкне от къщата. А аз бях огледал много набързо ателието. Изглеждаше напълно нормално. Но като излизахме от селото, Катрин видя колата. Когато брат й описа квадрат около главата си и извика нещо, го приех просто като проява на бабаитство. А всъщност съобщението е било повече от ясно. Какво означава квадрата, ако не рамка; къде има рамка, ако не около картина? И защо, когато в къщата му има толкова ценни за него неща, тоест всичките му картини, той остави вратата отключена? Защо излъга, че никога не се е заключвала? Защото нещо е трябвало да бъде взето от ателието, и ако това се направи при заключена врата, то виновникът щеше да излезе Катрин, защото само тя има ключ. Когато е отключено, всеки може да го направи.

— Да, ясно. Но какво е трябвало да се вземе? Някоя картина ли? Защо е била толкова важно?

Барнаби пресуши чашата си с „Тййчърс“, облегна се на стола си и се зачуди какви думи да подбере за отговора си. Сякаш отново видя картината и чу гласа на Трой: „Но кой е това?“ Отново усети физическия натиск върху слънчевия си сплит, който изпита щом зърна картината. Напълно разбираше озадачението на Трой. Защото Катрин Лейси бе неузнаваема. Това бе най-еротичната гола фигура, която някога бе виждал. Излегната на двойното легло и, макар крайниците й да бяха отпуснати като след полов акт, самата картина не внушаваше никаква отпуснатост и размисъл. Тя буквално преливаше от енергия. По кожата й блестяха като перли капчици пот; краката и ръцете й туптяха от енергия, сякаш всеки момент щяха да започнат да се движат по платното. В тях имаше нещо хищно. И нещо леко зловещо. Барнаби неволно я сравни с богомолка, съблазнителна и смъртоносна. Изглеждаше по-едра от жената, която познаваше. Вратът й бе як и силен, гърдите — огромни, коремът — пищен.

Ала именно лицето й бе онова, предизвикало ужасения вик на Трой. Защото това бе лице на вакханка. Влажни червени устни, извити в свирепа усмивка — алчна, сластолюбива и жестока. Очите й проблясваха със сатанинско задоволство. Само косата й си бе нейната, но даже и тя живееше собствен живот — виеше се и се гънеше като гнездо на змии. Барнаби имаше чувството, че всеки момент ще изскочи оттам и ще го изяде.

Мис Белрингър повтори въпроса си. Барнаби, който съзнаваше, че от спомена си се би изчервил, отвърна:

— Беше портрет на сестра му, който не оставяше и най-малко съмнение относно връзката им.

„Нищо чудно, помисли си той, че малкото единично легло винаги изглеждаше чисто, сякаш току-що оправено“. Вероятно не е спала там от напускането на мисис Шарп. Вече знаеше защо Катрин не се бе преместила в много по-голямата, освободена от бавачката спалня.

— Колко са били умни! И то за какво — да стигнат до такъв ужасен край.

— Да. Маже и да прозвучи странно, но сержантът ми каза нещо още в началото на случая, което би могло да ни помогне, само ако му бях обърнал повече внимание. Забелязал, че мисис Леситър никога не пропускала възможността да наклевети Лейси, той отбеляза: „Не за пръв път омъжена жена се преструва пред хората, че ненавижда своя любовник, само и само да отклони следите от себе си.“