Фридрих Незнански - Отписаният

После започнах да чета. Това дори не беше бележка, а по-скоро писмо или дори заявление.

— Интересен документ — казах аз, след като свърших. — Ще запозная колегите си с написаното.

Ала се смути. Вдигна рамене.

— Вие си знаете, Александър Борисович. Щом това е в интерес на делото. Моля.

„До следователя А. Б. Турецки. От подследствения майор Тягунов.

Аз заминавам в Чечня при моите другари, с които ме свързва пролятата кръв на нашите общи приятели.

Не мога да остана повече тук. Макар че моят списък съвсем не е изчерпан. Но стана непоносимо. Противно до припадък. Отвращението надделя над желанието ми да отмъщавам. Повярвайте, отношенията между нас, виделите ужасите на тази война, са по-здрави и истински мъжки, отколкото при вас в Москва, където всичко се купува и всичко се продава. Направих за вас всичко, което можах. С останалите вашата Темида може да се справи съвсем спокойно и без мен. Ако пожелае. Но ако някой се опита да замаже работата, пак ще се върна. И ще отмъщавам за моите другари, докато започне да ми се повръща. При това сигурно няма да се върна сам. Ще убиваме всички — чеченски бандити, печелещи от страданията на своя народ и московски чиновници, трупащи пари от кръвта на руските войници. Можете да предадете точно така нагоре. Вие знаете възможностите ми. Убивах, стараейки се да не причинявам излишна болка, за да настъпи смъртта мигновено. Това ме издаде напълно. Но следващия път ще си изменя почерка. За да успея, да изчерпя списъка си, както вече казах, докато не са ме хванали.

Вие се държахте честно. И честно вършехте работата си. Затова ви доверявам да предадете всичко написано на висшестоящите си шефове.

И още една молба. Не казвайте нищо на баща ми. Нека мисли, че съм изчезнал безследно. Това просто ще убие моята майка. Моля ви като човек на честта. Те нямат нищо общо.

Ала плачеше. Слава гледаше печално през прозореца. Костя хапеше устни и също гледаше някъде встрани. Налях на Ала вода. Тя ми благодари с кимване и я изпи.

— В някои отношения той е прав — каза Меркулов. — Няма право да подменя правосъдието, но когато такова липсва, възниква желание да го подмениш.

— Та той от дете не е убивал муха! — възкликна Ала. — Нали раснахме заедно, в един двор! От деца ни подиграваха: годеникът и годеницата!

— Какво искате да чуете от нас? — попита Меркулов. — Че точно така трябва? Да стреляш по всеки, когото смяташ виновен, щом правосъдието е безсилно пред него? Но докъде ще стигнем тогава? Русия ще се превърне в театър на криминалната сеч. Мъжът ви е престъпник. Но ако ставаше дума за амнистия за участниците в чеченската война, бих записал неговата фамилия на първо място. Разбирате ли? Да се амнистира, но не да се оправдае!

Отдавна не съм виждал Костя толкова суров и жесток. Ала ме гледаше безпомощно, търсейки подкрепа. Аз си замълчах. А какво можех да кажа?

Слава гледаше в тавана, сякаш се стараеше да види някого там.

Ала се усмихна слабо, доизпи чая си. Бе непоносимо да гледаш как страда толкова красива жена. Изглежда, тя нещо разбра и затова се усмихна вече не измъчено, а сякаш стоеше на сцената, където възторжените зрители я извикваха на бис.

— Животът продължава — каза тя. — Печално е, когато се налага да виждаш славни, добри хора да се преследват! Аз виждам! Вие сте много добри, чудесни хора… — Гласът й трепна и тя пак се усмихна. — Виждам всичко това отстрани и просто сърцето ми се къса. Представете си, вчера бях на гроба на Серьожа Горюнов, видях нещастните му родители. За тях той е най-добрият на света. Беше талантлив. Вината не е негова, че винаги попадаше в зависимост от онези, които не могат да стъпят на кутрето му. Но такъв е животът… Само че защо между хората има такова неразбиране? Защо всички ние, нормални хора, не можем да се гледаме в очите с добро? Не можем да си простим слабостите? Защо някакви негодници могат без усилие да насъскват хората помежду им, а ние нищо не можем да направим?

Ние продължавахме да мълчим.

Тя стана.

— Ще вървя. А вас тримата ви каня в моя театър. Елате! С жените, с децата. Първата неделя ще пея в „Тоска“. Непременно елате. Ще ви оставя билети при администратора.

— Такава жена! — въздъхна Слава, когато тя си отиде. — Като я погледнеш и си мислиш: с какви глупости се занимавам! А животът минава покрай теб.

— Занимаваш се с това, което най-добре умееш — възрази Меркулов. — Създаваш за хората поне привидна безопасност. Ето сега тя ще си замине, ще се прибере вкъщи, вечерта ще отиде на работа в театъра си. И ако с нея нищо не се случи…