Фридрих Незнански - Отписаният

— Трябва непрекъснато да мислим за правосъдието — поклати глава Меркулов. — Каквото и да ни струва това. И да не излизаме от законовите рамки. В противен случай нямаме работа тук.

— Та ние изобщо нямаме работа! — кипна Слава. — Това не бивало, онова. А на тях — той кимна към тавана — всичко им е разрешено! И те ни спускат законите, по които да не можеш да ги хванеш! Хлъзгави са като риби, разбираш ли? Не можеш да ги хванеш. А когато този мъж, по-точно младеж, започна просто да ги разстрелва, което напълно са си заслужили, те веднага заподскачаха!

— Излиза, че правилно са ни отстранили — заключи тъжно Костя. — С такова настроение по-добре веднага да се уволняваш. И чрез пресата да се обърнеш към общественото мнение.

В този момент в кабинета влезе Лара, както винаги без да чука. Огледа ни бегло и спря на вратата.

— Май не съм дошла навреме, Александър Борисович? — Тя притисна с длан устата си, сякаш се е изненадала.

Видях как Грязнов недоволно се навъси, а Меркулов интуитивно закри с лакът листовете пред себе си. Лара не за първи път нахълтва така в кабинета ми, но от деликатност досега приятелите ми никак не са го коментирали. Но винаги знаех как изглежда това в очите им. Сигурно бяха слушали много или се досещаха за предишните ни отношения, но се стараеха да не го показват.

— Какво има? — попитах недоволно.

— Една дама много иска да я приемете, жената на Тягунов, певицата… Е, вие знаете. На пропуска е. Нали не сте я канили?

Това на нищо не прилича… Лара се явяваше по работа, но в тона й имаше нещо свойско, неподходящо за момента. Не трябва да разговаря така със своя началник.

— Тъкмо я поканих — отвърнах сухо. — Напишете й пропуск.

— Тя чай ли пие или кафе? — попита Лара, като продължаваше да стои на вратата.

— Ще пие каквото пожелае. Каквото пожелае, това ще донесеш.

— И ако може с гевречета — добави Слава.

Лара излезе. Стараех се да не гледам приятелите си. На тях им е все едно какви са отношенията ми с моята сътрудничка, изпратена ми само за месец-два за оформянето на следствената документация.

А ето че делото може много да пострада от личните ни отношения. Лара не успя да „стреля първа“, с други думи да каже:

„Между нас всичко е свършено!“ А такова нещо не се забравя. И не се прощава.

Затаи гнева си към мен и продължава да демонстрира особените ни отношения, които вече не съществуват.

Помислих за това, когато започнах да подреждам документите на Клеймьонова, за да ги сложа в сейфа. Вторият ключ от сейфа бе у Лара. Неведнъж или два пъти съм й го давал, когато съм я молил да купи за мен и Грязнов бутилка коняк. И не знам защо последния път не го прибрах от нея.

— Старче — започна Слава, като наблюдаваше състоянието ми. — Ние с Костя отдавна искахме да ти кажем… Накратко, става дума за изтичане на информация. Не си мисли нищо лошо. Но ще бъде по-добре, ако не държим всичките яйца в една кошница. Ще разделим книжата на три. Никой не знае със сигурност какво точно му се е паднало от загиналата. Ще запишем кой какво пази у себе си. Извини ме, но най-незначителното ще оставим при теб. Работата си е работа. Само така ще разберем откъде изтича.

— Съгласен съм. Няма какво да вдигаме шум. Хайде, да ги разпределим, докато не е дошла Светлова. Само че бързо! Слава, ти вземи най-важното с теб.

Спогледахме се с разбиране. И когато Ала Светлова влезе в кабинета ми, вече бяхме свършили. Сега никой, освен нас тримата не знаеше за разпределението на документите. Аз заключих сейфа си пред Лара, когато тя донесе чая.

— Бих предпочела кафе — каза гостенката, — но нека бъде чай.

— Та какво се канехте да ни разкажете? — попитах аз, без да обръщам внимание на думите й за кафето, и сложих пред себе си чиста бланка „протокол за разпит на свидетеля“.

— Представете си само, бившият ми мъж пак е идвал в театъра! И ми оставил бележка при билетопродавачката. Там има някои неща и за вас. Сега ли ще четете или… — Тя ни огледа внимателно.

Настъпи пауза, която ставаше все по-тягостна и двусмислена.

— Не ви ли трябвам повече? — попита Лара.

— Не си нужна повече — казах аз, като едва се сдържах.

— Ще ме извикате ли, ако ви потрябва нещо? — попита тя.

— Както винаги — отговорих.

В очите й се появиха сълзи. Какво пък, сама си го изпроси.

— Такова хубаво момиче… — Ала поклати глава, присвила очи. — А вие така грубо я отпратихте. Може би й се иска да остане?

— Покажете какво е предал за мен — постарах се да запазя спокойствие.