Фридрих Незнански - Кадифеният губернатор

— Предполагам, че конгресът на новата партия ще бъде проведен тук? — попита Колесниченко.

Потапов не очакваше подобен въпрос. За бъдещия конгрес знаеха само шестима от най-влиятелните босове на мафията, най-големият банкер в страната и той, Потапов. Значи някой от тези седмината е съобщил на губернатора за предстоящия конгрес. Дали не е самият Кръстник?

— Доволен съм, че получавате информация не само от мен — отвърна Потапов след кратък размисъл. — И много се радвам за новите ви запознанства.

— Никаква информация не съм получавал.

— А защо тогава заговорихте за конгреса?

— Та това е очевидно: създава се партия, трябва да се състои и конгрес — усмихна се Колесниченко. — В противен случай как ще бъде създадена?

— Имате право — отвърна Потапов, но по лицето му се виждаше, че не е повярвал на събеседника си. — Да. Конгресът ще се проведе във вашия край. Мястото ще определим малко по-късно.

— Може би в Кисловодск? Все пак там е бившата резиденция на генералните секретари.

Потапов пак застана нащрек. Много отдавна бе решено конгресът да се проведе именно в двореца на бившите генерални секретари, който после стана резиденция на първия и последен президент на СССР Михаил Горбачов. В обстоятелството, че конгресът на новата партия ще се състои именно там, се влагаше особен смисъл.

— Мястото е удобно — усмихна се Потапов. — Непременно ще предам вашите предложения.

— Ще ви бъда признателен. За кой ден е насрочено откриването?

— Ще ви съобщят. Научих, че пак имате проблем с един от кандидатите… Забравих името му…

— Супрун — усмихна се Колесниченко.

— Ах, да, Супрун! Фьодор Степанович Супрун…

— Не желая смъртта му — заяви твърдо губернаторът.

— Николай Михайлович, не съм казвал нищо подобно…

— Аз казах. И мога да повторя. Не желая.

— Тогава ще изгубите изборите, уважаеми губернаторе — отбеляза Потапов след кратка пауза.

— Това вече си е моя работа! — кипна Колесниченко.

— Грешите. Това е наша обща работа. Няма да ви позволим да изгубите изборите. Супрун е отказал предложената му вила в Италия, огромна сума пари, апартамент в Москва и хубава длъжност. И какво да правим в такъв случай? — Поталов продължи, без да дочака отговор. — Какво става, Николай Михайлович? Само не ми казвайте, че ви е жал за Супрун. Не сте от жалостивите. При това вече ви се е налагало да се сбогувате навеки с бивши приятели, намерили смъртта си с наша помощ.

— Жалостта няма нищо общо — отвърна малко грубо Колесниченко. — Супрун е добър икономист. А аз трябва и да работя с някого!

— А пък Юсин е точно на противоположното мнение относно ръководителските способности на Супрун.

— Какво разбира от икономика вашият Юсин! — пак изпусна нервите си Колесниченко.

— Нашият Юсин — поправи го Потапов.

— Трябва да поговоря със Супрун на четири очи.

— Че кой може да ви забрани? Поговорете.

— Отлично знам правата си, Юрий Андреевич — малко сухо отвърна губернаторът.

— Разбрах ви. Искате да поговорите със съперника си в условия, при които той ще е принуден да даде конкретен отговор.

— Правилно сте разбрали.

— Условията ще бъдат създадени.

— Благодаря.

— Вижте какво, Николай Михайлович — започна меко Потапов. — Виждам, че сте изморен. Но потърпете. Остана съвсем малко.

— Щом веднъж сме започнали… — усмихна се Колесниченко. — А за мен не се безпокойте. При мен всичко е наред.

Николай Михайлович допуши цигарата си и се отмести от прозореца.

— В леглото! — заповяда си той, легна и затвори очи.

Супрун седеше на дивана и масажираше с пръсти слепоочията си.

— Много спиш, шефе! — чу весел глас, вдигна глава и видя младежа, който вчера седеше до него в колата.

— Какво ми бихте, мръсници? — изсумтя Супрун.

— Приспивателно!

— Как се казваш?

— Митя.

— Личи си.

— Какво си личи? — озъби се момчето. — Дмитрий се казвам.

— Не, моето момче. Ти си Митя!

— Ами ти кой си, Пушкин ли?

— Какво общо има тук Пушкин?

— Говориш в рими.

— Личи си — ти си. Тук е само за рими. Главата ми се цепи, Митя. Наркотици имаше ли?

— Истината казвам — приспивателно. Ако седеше мирно, всичко щеше да е тип-топ. А ти започна да буйстваш.

— Виж ги ти, типовете, натовариха ме като разбойник, с вързани очи!

— По-внимателно за типовете — навъси се Митя. — Мога и да се обидя.

— И какво тогава?

— Ще видиш какво…

— Хубаво. Като е приспивателно, приспивателно да е… Ами защо ме боли главата?