Фридрих Незнански - Кадифеният губернатор

— Няма смисъл — отвърна Колесниченко след кратко мълчание.

— Правилно, няма смисъл. А и няма на какво да се учудвате. Например в Грузия има двама генерали, които задкулисно управляват малката си държава — и те са Признати бандити! Само глупакът не го знае! Но какво от това, живеят, ръководят. Вземете Таджикистан… Онзи… как му беше името? Главнокомандващият… Сарафов! И той е Признат бандит.

— Вероятно са бивши… — промълви Колесниченко.

— При Признатите бандити няма бивши — обади се Миша Юсин. — Или си, или те няма. Като печат за цял живот.

В гласа на Миша се долавяше неподправена гордост.

— Ами вие, господин Потапов? — попита Николай Михайлович.

— За съжаление нямам честта да принадлежа към тази висша прослойка. Аз, скъпи ми Николай Михайлович, съм женен, имам двама големи синове и дъщеря на тринайсет години. А женените нямат достъп до подобно общество.

— Ние наистина сме свободни хора — обади се Миша. — Особена каста. Неприкосновена.

— И все пак? — настоя Колесниченко, без да отмества поглед от депутата.

— Искаме да ме питате дали съм лежал в затвора? Два пъти.

— И за много ли?

— За много. Два пъти по десет.

— Лежали сте двайсет години?

— Като цяло изкарах по затворническите нарове четири години три месеца и девет дни.

— И за какво, ако не е тайна?

— По-рано това се наричаше валутни афери. Сега го наричат едър бизнес. Аз от дете обожавам златото и камъчетата, скъпи ми Николай Михайлович.

— Признат бандит, валутен аферист и червен директор — обобщи Николай Михайлович.

— Точно така — съгласи се Потапов и вдигна бутилката, за да сипе коняк. — Но искам да направя едно уточнение по въпроса за червените директори… Сега всички те са солидни хора, не ядат тайно черен хайвер, както правеха някога, а пред хората, в ресторантите, и то не в какви да е областни кръчми, а да речем в Монако, Рим, Ню Йорк… Сега те са наши хора, наша опора и надежда. Но вие, уважаеми Николай Михайлович, ще бъдете над червените директори, те ще ви се подчиняват. Дори смея да се обзаложа, че те ще си понапълнят малко гушките, но след време ще изчезнат…

— И кой ще остане?

— Ние. Вие, аз, той. — Потапов бутна с пръст Миша. — И такива като вас, мене и него.

— С други думи, Станислав-Говорухин 2 2 Кинорежисьор, най-прочутият му филм е „Мястото на срещата не може да се измени“, впоследствие — депутат от Държавната Дума. — Б.пр. е прав като казва, че в Русия се е извършила криминална революция.

— Не, не е прав. Сега се извършва. Трябват ни още около седем-осем години, за да стигне логическия си завършек. Друг път няма.

— Ами ако народът въстане?

— Народът ли? — Потапов прихна. — Къде го виждате този народ? Веднъж и аз намекнах за руския народ пред един чуждестранен предприемач и знаете ли какво ми отговори?

— Любопитно ми е да чуя…

— Каза, че в Русия не живее народ, а паплач, стадо. Ако в най-изостаналата, най-загубената африканска страна не се изплатят заплатите и цените се повишат хиляди пъти, ще въстанат не само хората, ами и животните! А у нас търпят. Знаете ли защо?

— Мисля, че да, но бих искал да науча вашето мнение.

— И за какво се досещате?

— Преди съм живял доста добре. Но не бих се върнал в онези години за нищо на света! Вероятно хората, които са живели в застойните времена, дълбоко в душите се все пак разбират, че трябва да се върви напред, само напред. Хората се надяват.

— Вярно, но непълно. Сега хората виждат от съседите си — на някого му е провървяло, намерил е начин, претрепал се от работа и в крайна сметка има мерцедес и строи къща в кварталите, където по-рано живееше само партийната върхушка. Разбират, че може да се живее и в наше време, и то не лошо. Надеждата и завистта движат хората.

— Не, господа — намеси се в разговора Миша Юсин. — Вярно, че до някое време руският народ си е стадо, но ако се надигне… Майчице, не искам да мисля! Страх ме е от руския мужик! Ако зависеше от мен, бих направил всичко, за да му осигуря хляб, зрелища и жени! Само тогава ще има пълен ред.

— Миша, ти удари в десетката — рече Потапов. — Точно това искаме да дадем на нашия многострадален народ. Хляб, зрелища и жени… — Потапов си погледна часовника. — Заминавам с вечерния полет. Предполагам, Николай Михайлович, че се уговорихме с вас за всичко?

— Уговорихме се да се кандидатирам за Думата — уточни Колесниченко.

— За което и пристигнах тук — усмихна се Потапов. — След ден-два очаквайте телеграма да се явите в Москва, а във вашата родна Курска област още днес започва събирането на необходимите подписи за издигане на кандидатурата ви.