Фридрих Незнански - Контролен изстрел

Беше почти в края на работното време. Всеки момент по стълбите ще се изсипят замислените сътрудници. Но да работиш точно тогава, когато не е спешно необходимо, е някакъв особен шик. При това във всички присъствени места на скъпото отечество. „Той не спи, виждаш ли, прозорецът му свети — дори са писани стихове за това, — ти също не трябва да спиш!“

Както винаги, Меркулов бе загрижен. Но Турецки не му позволи да вземе пръв думата. Влезе с независима походка в кабинета и се осведоми делово и сухо:

— Има ли въпроси по делото? Недоработки? Но всъщност какво значение има? Да предоставим правото на съда да издаде присъдата. Мисля, че сме свършили своята работа, не сме провалили сроковете… Като изхождам от гореизложеното, смятам мисията си за завършена и затова с ваша благословия и пряко указание се оттеглям в отпуска.

Витиевато се изказа, дори многословно, затова пък в няколко фрази побра цялата необходима информация и явно намекна да го оставят най-сетне на мира.

— В каква отпуска?! — Меркулов бе смаян в прекия смисъл на думата.

— Ама ти! Това вече е… — Турецки не можеше да намери подходящите за момента думи. — Какво става на вашия Олимп — всички ли сте превъртели?! — Той със закъснение съобрази, че прекалява с тона и стилистиката на речта си, че трябва малко да намали огъня, все пак това е Костя. Може за него да си остава Костя, но все пак е заместник главен прокурор и разговарят в неговия работен кабинет, а не в кръчмата, в оная прочута кръчма на „Сухаревка“, която отдавна вече не съществува.

Саша разгледа със закъснение изражението на приятеля си — съкрушено и кисело. И каза вече с друг тон:

— Спомни си, ти лично ми каза, когато ме докара тук от „Благовешченска“: щом завършиш с банкера, веднага излизаш в отпуска, обещавам ти твърдо. Обеща ли?

— Обещах. — Костя кимна покорно.

Като каза „тук“, Турецки имаше предвид централната кантора, разпространяваща миризмата на разлагаща се законност по цялата територия на страната, тоест Руската главна прокуратура. Работата е там, че следствената част на Главна прокуратура е разположена на улица „Благовешченска“. Но когато Бог и суровата действителност подхвърлиха на Турецки делото за убийството на депутата банкер, а работата се проточи и никой дори не се опита да оцени истинското значение на това протакане, Меркулов пръв се досети. Като обясни спешното преместване на Турецки на „Пушкинска“ 15А с теснотията в помещенията на „Благовешченска“, Костя естествено имаше предвид съвсем друго обстоятелство. Преместването на Саша от благовешченската група имаше желязна основа — нужно бе чисто механично да се избавят от любопитните носове на колегите следователи, които ги пъхаха в сложните перипетии на мафиозно-банково-правителствени взаимоотношения. Освен това Турецки се надяваше, че Костя просто не може да мине тук без него, както в добрите стари времена. Неслучайно навремето бяха кръстили Турецки „майсторът на версиите“. Дали е майстор или не, но талантът не може да се скрие. И се премести тук, под „ласкавото“ крилце на Костя, а сега и той не се радва: непрекъснато е пред очите му. И с отпуската му започва поредната сложнотия! Турецки се палеше да намери нужните аргументи, но Меркулов спокойно, с тъжен глас взе и го обля със студена вода.

— Да, Саша, помня обещанието си. Но… ще се наложи да почакаш с отпуската, колкото и да ми е жал.

Гласът на Костя бе виновен, а очите си оставаха непроницаемо сиви, студени, като цвета на стените в кабинета. Неприятен цвят. Равнодушен.

— Но какво се е случило? — Турецки имаше нужда да отстои гражданското си право поне на временна свобода.

Костя мълчаливо размаха пръст, като посочи на старши следователя да седне, и Саша се стовари на най-близкия стол, но така, че между тях все пак оставаше достатъчно безопасно разстояние за дишане. Освен това засега Саша нямаше никакво намерение да се откаже от държанието на човек, оскърбен до дъното на душата си в своите верноподанически чувства. Защото, ако говорим сериозно, той наистина разчиташе на пътуването. Искаше да почине не само от следствието, което водеше в бясно темпо, но най-вече от неуредения живот, от който бе му писнало, от раздялата със семейството, от бездарната ситуация, в която непрекъснато се намираше. С две думи — искаше да си отдъхне от цялата заобикаляща го съветска реалност. Имаше и втора причина, може би дори по-сериозна. Познати от наскоро организирания достатъчно остър вестник „Нова Русия“, на който имаше честта да сътрудничи, един-два пъти напълно сериозно му предложиха да стане техен постоянен юридически наблюдател. Беше направил няколко не лоши според него криминални „размишлизми“, както се изразява „Литературная газета“, като изкара повече от прилични пари. По този начин, ако по-нататък у него се появи непреодолимото желание да смени покрива над главата и професията, може да мине на щат при тях. Господи, та това бе съкровената му, неясна, неизпълнима детска мечта — да стане професионален журналист! Все едно, не свикна с труповете в моргата. Пък и възрастта му е съвсем прилична — наближава четирийсетте. Как го беше казал Твардовски? Ако на двайсет нямаш сила, а ум на трийсет и пари на четирийсет, няма и да имаш, не се надявай. Е, със силата нещата са наред. И от ум не може да се оплаче, макар ако бе по-умен, сега да е като Славка Грязнов — и с нов апартамент, и с добри пари. Последното — богатството — май вече никога няма да го постигне в реален вид. Но му писна от беднотия. Ето защо искаше, може би за първи път в живота, да се почувства човек. Да поразходи семейството си из чужбина, а същевременно да приготви някой друг материал за „Нова Русия“: сега Толя Равич е видна фигура в бизнеса, а разговорите с него могат да бъдат интересни за читателите. Така си мислеше.