Фридрих Незнански - Контролен изстрел

Грязнов с един замах прекъсна житейската безсмислица и сега живееха тримата в новия му тристаен апартамент: Слава, племенникът му от Барнаул Денис и Турецки.

Затова бе естествена негативната реакция на Саша по повод злобната реплика на Олег по адрес на истинския приятел Слава Грязнов, бивш подполковник от милицията, а сега собственик на хитрото разузнавателно бюро „Слава“.

Турецки съобрази, че е превъртял в собствения си мозък отделни детайли от всичко казано току-що, но май изложи и нещо на глас, защото Олег произнесе неочаквано с изписана върху лицето вглъбена замисленост:

— Какво пък, заради напълно другарската постъпка възпирам дързостта си по отношение на… домакина и вземам чашата…

— Добре де, по съвсем мъничко — предаде се Турецки.

— Нека да е съвсем по мъничко, а после тръгвам. Гледай ти, вече е пет часът. Хайде, за твоята отпуска!… Какво е това, телефонът ли? Защо звъни?

— Все ми е едно. Няма никой вкъщи. Там има телефонен секретар. Пък и все едно, не е за нас. Ще пием ли?

— Ще пием.

— Грязнов! Романова се обажда — разнесе се от апарата. — Когато се появи Турецки, питай къде се е дянал малкият ми син? Засякох ги заедно на съвещанието, а после заедно изчезнаха. Досещам се за причината, естествено, но Алка спешно ми трябва. Ще се забавя на работа до осем.

Последва звуков отбой.

— Романова?! — взаимно се попитаха двамата.

А Саша добави:

— Шура Романова ли?

Сякаш имаха цял вагон с Романови, които дават указания със строг женски глас.

— Олежка, май се обади майка ти. — Турецки изказа най-умната този ден догадка.

Олег някак изведнъж стана по-строг в лицето, изтрезня, взе да става, но щом се изправи, се олюля. И като набираше номера, няколко пъти сгреши. Все пак беше погълнал половин литър без мезе.

— Романова — прозвуча строго в слушалката.

— Аз съм, майче — заяви Олег с напълно трезвен глас.

— Алка! Добре, че се сети, замалко да те изгубя. Има вест от Кира! Съобщава, че при него всичко е наред… Какво, не се ли радваш? Защо мълчиш?

— Радвам се, майче, радвам се… А кога са го изпратили?

— Вчера е получено, днес ми съобщиха. Какво ти е на гласа? Пак ли си се напил? — Гласът на Шура стана по-строг.

— Какво говориш, майче! — Олег продължи с явно престорена веселост и погледна Саша. — Ние с Турецки обърнахме бутилка леко вино, майче. За отпуската му. Не сме се виждали от сто години… Майче, край, свършвам, а утре сутринта ще има — строй се за гимнастика! Дочуване, майче, ако искаш, утре ще се отбия! — И затвори, без да дочака отговор, след което започна да обяснява това, което и така си беше ясно: — Тя, Саша, все за Кирил се безпокои. Отдавна не е имало новини от него, нали е секретен, нали помниш, че ти казвах, обикаля по чужбина под чуждо име. Как да не се вълнува? Сега е получила вест, чрез управлението естествено, така е редно, и иска да сподели радостта си. Мога да я разбера…

Олег стана нещо твърде приказлив. И окончателно изтрезня. Стават чудеса! А Саша пък, обратно, направо заспиваше. И най-накрая с проницателния си ум Олег съобрази:

— Хайде, Саша, върви почивай, а пък аз все пак ще си тръгвам. Как мислиш, нормално ли изглеждам? Или да си извикам шофьор? Ако ме засече катаджия?

— Ще караш нормално — няма да те засече. Не се блъскай в дясната лента и не се дърпай наляво. Застани зад някой мерцедес и дръж дистанция.

Не се знае какъв шофьор е днес Олег, помисли Турецки, виж, Кирка нямаше да задава подобни въпроси. Той е шофьор, има дарба направо от Бога. Хем е само с пет години по-голям от Олег, но е успял да опита какво е да си изкарваш хляба с пот. Може би затова го цени бившият му, така да са каже, доведен баща, взе го от икономическия институт в кантората си, където Кирил започна работа след отличната защита на дипломната работа. Впрочем сега професията икономист е едва ли не най-главната в горчивата постсъветска действителност. А преди десетина-петнайсет години — какво? Счетоводство? Ами! Май каквато е икономиката, такива са и изискванията към кадрите. Но генерал Марчук явно не беше глупак, щом до пенсионирането си се занимаваше с кадровите въпроси в Комитета. А на тази служба не слагаха кого да е.

— Аз тръгвам, Саша! — Олег лекичко тръсна длан във въздуха, вдигна от облегалката на стола дългия си светъл шлифер с пуснат отзад колан, както ги носят сега богатите контета, потупа Саша по рамото: — Не забравяй да се обаждаш, звъни, оставих ти визитката си — той посочи с пръст към другия край на масата, — а аз си отивам. Работа, Саша…