Фридрих Незнански - Контролен изстрел

— Всички знаят, че Толя вече е с единия крак отвън — каза Саша. — Но, Боже, кога най-сетне ще стане това? Никак не съм кръвожаден, но ще нося венеца…

— На неговата възраст и положение хората мислят за съвсем други неща — усмихна се Олег. — В пенсия не изпращат с венци…

— Каква пенсия?! — възмути се Турецки.

— Брей, много бързаш — засмя се вяло Олег. — Според теб — веднага да се разстреля ли?

— Та на него краденото ще му стигне до старини. Че и на внуците му ще остане. Така смятам аз…

— Неправилно смяташ — възрази упорито Олег. — Какво, ще се уважим ли пак?

— А кой ти каза за нашия? — Турецки не искаше да остави темата. — Нали заради него цялата ми двумесечна напрегната работа отиде на кино.

— В тая страна всичко отива там, скъпи ми приятелю и учителю Александър Борисович. А кой ми е казал, няма да ти кажа. Не ме питай. Поне досещаш ли се с какво се занимавам? Не? Та аз цяла година реф… рамирам банковата система. Която изобщо не заслужава. Разбираш ли? Не же-ла-е!

— Финансите — това е много скучно — намръщи се Турецки.

— Но когато са много, Саша, страшно много, тогава изобщо не е скучно. И какво казваш, ще пием ли?

— Може би не съм против, Олежка, но нали каза, че трябва да пътуваш. Все пак си на кормилото…

— Няма да пием — кимна покорно той и отмести чашата с водката. — Макар че мога да си извикам шофьор… Добре, няма. — Олег уморено отпусна глава върху гърдите си. — Но защо на кино?

— Защото нашият праведен съд ще намери поне сто причини да отлага и протака процеса, в крайна сметка това се иска. Главното е без бързане и без вълнения, както сам каза днес.

— И ще повторя! — Олег вдигна войнствено глава. — Но нали си свършил следствието си?

— Свърших го, а сега излизам в отпуска. Още утре. Заминаваме. Цялото семейство, с Ирка и Нинка. В чужбина. В Мюнхен. При Толя Равич. Приятел от училище. Три седмици ще живеем на готово. Хоп! Вече казах всичко.

— Казваш го за пети път. А твоята Ирка е много красива, нали? — Олег се усмихна с такава широка белоснежна усмивка, че на Саша му призля. Спомни си, че просто трябва да отиде на зъболекар, който не без садизъм ще започне да го стряска с бормашината. Само от вида й на Турецки му изстива опашката и легендарното страшилище за бандитите се превръща в жалък парцал. Или да почака още малко? Ами ако го заболи, докато е в чужбина?

— Между другото, и дъщеря ми е красива! — постара се да се откъсне от неприятната тема.

— Не знам, не съм я виждал.

— А как да я видиш, като и ние с теб откога не сме се виждали? Живеем надалеч… И твоят Кирка също.

— Какво — Кирил? — Олег сякаш застана нащрек.

— Казвам, че и с него не сме се виждали сто години. Къде, какво — нищо не зная.

— Сега той е засекретен — измърмори Олег. — Но само на теб го казвам — той допря показалец до устните си, — разбра ли? А ти защо изпрати твоите хора при ония латвийци? Можеше и на мен да звъннеш. Знаеш ли какъв апартамент имам сега? Ще стигне за всички и ще остане.

— Ама аз дори не знаех, че си в Москва. Особено пък, че си в Белия дом… И после от къде на къде, а?

— Какво значи — от къде на къде?! Ние да не сме чужди? Не се ли познаваме от сто години? И ти си един „важен“! Един господ знае на какъв диван се свираш, семейството ти на оня край на географията. Саша, извинявай, но ти просто си смотан…

— Правилно — съгласи се Турецки. — Ирка ми казва същото.

Но ако разсъждаваме сериозно, наистина излиза, че не се е научил да живее в условията на кардинално преустройство на обществения организъм, а ако сме още по-точни — в условията на всеобщ хаос. Икономически, идеологически и просто човешки. Той дори не съумя да си организира временно жилище, когато започна основният ремонт на блока им. Намериха подслон на всички съседи, наистина не в най-добрите райони и сгради, но все пак е нещо: предвижда се ремонтът да свърши минимум за година. На тези, които са готови завинаги да напуснат престижната крайбрежна улица „Фрунзенска“, някакви хитряги предлагаха голям метраж, но… някъде в новите райони из околностите на Москва, някъде в Солнцево или Митино, по-близо до гробищата, както се казва. Изобщо имаше натиск върху съкооператорите от различни места, така че изобщо не е изключено да се наложи някои да се борят за правото си да се върнат в ремонтираните жилища.

Но в случая смешното бе, че докато Саша се трепеше и се занимаваше с общественополезен труд, са го заобиколили в прекия смисъл на думата, а по този начин и семейството му. Когато се яви със смехотворно закъснение в Жилфонд, му заявиха, че всички нормални хора отдавна са се преместили в оборотните жилища и че на практика вече няма свободни. Остава да се пренесе в някоя въшлива барака някъде в Бибирево или в Бутово, дори не и там, а комай в Шчербинка, тоест на края на света. Ето защо отново се наложи женската част от семейството на Турецки да отиде зад граница, тоест при Иркината леля в Латвия. Самият Саша се местеше без багаж от приятел на приятел из белокаменна Москва, делейки живота си между работния кабинет на улица „Пушкинска“, ергенските походни легла, студа в лошо отоплената кола, глътките спирт от термоса и омръзналите му вяли спорове за това къде са ни завлекли мътните.