Фридрих Незнански - Кръвно отмъщение

— Е, можете ли да ме обвините, че си смених името? — попита Люсин, опитвайки се да предизвика съчувствие. — Имайте предвид, научих какво са направили с Коля Савелиев и Петела.

Знаех за какво говори. Николай Савелиев и Андрей Овчинников, по прякор Петела, бяха първите жертви на пистолета „Макаров“ в района на непосредствен обсег. Той още не знаеше за гибелта на Каната и останалите.

— Нещо не разбирам защо ви преследват — забелязах аз. — Делото отдавна е прекратено, а и не знаете кой знае колко.

— Аз също нищо не разбирам — каза Люсин. — Но какво променя това? Ние нищо не разбираме, а те стрелят по нас.

— Твърдо сте убеден, че това са същите опасни типове, така ли?

— Остава да не съм! — каза той. — Извинете ме, но аз ги видях. Това са двама професионални убийци, в очите им има пустота.

— Но те не са се познавали с никой от вас?

— За всички не гарантирам — каза Люсин. — Подозирах, че Щърбавия ги познава. Когато се опита да ги поздрави, те веднага започнаха да се представят, за да знае, че са дошли под друго име. Не само аз го усетих, даже Каната го почувства. Но казваше, че Щърбавия се страхува от тях не по-малко от нас.

— Казахте, че са започнали да се представят — обърна внимание Грязнов. — Не помните ли нещо?

— Бяха някакви прякори — обясни Люсин. — В смисъл, имаш много поздрави от тези и тези. Не запомних.

— Добре, Люсин — казах аз. — Как ще живеем нататък?

— Честно — веднага отвърна Люсин. — Вече от половин година съм Луценко.

— А как се оказахте на митницата? — попита, подхилвайки се Грязнов.

— Чрез приятели — каза Люсин. — Надявам се, не ви трябват имена? Имам толкова много приятели, че непрекъснато ги бъркам.

— Не се заблуждавайте, Григорий Яковлевич — казах аз. — Съвсем не ме умилява житейската ви ловкост. Сигурен съм, че и тук има какво да се намери. Но няма за кога, така че ви оставям без последствия. Имайте предвид, силно се надявам на вашето сътрудничество.

— И добре правите — сериозно кимна Люсин. — На мен може да се разчита. Между другото, случайно да ви трябва машината за етернит?

Грязнов лениво се протегна и се огледа наоколо.

— Хубав край — каза той. — Дали пък да не останем и да видим тази работа с машина за етернит, а?

— Пошегувах се — насила се усмихна Люсин.

— Стойте си тук и не си и помисляйте за някакви номера — предупредих го аз. — Нищо няма да съобщавам на местните органи, но ще бъде установен контрол, имайте го предвид.

— Както казва нашият Дроздов, имаме ви на дискета — вметна Грязнов.

— Какво казахте? — неочаквано се заинтересува Люсин.

— Шега — обясни Грязнов.

— Да, аз също съм весел човек — съгласи се Люсин. — Та ето ви моя прощален подарък, господа. Онези типове искаха от Ратников някаква дискета. Честна дума, представа си нямам каква.

В един от следващите дни Нина се отби в квартирата на Льоша, за да се осведоми за самочувствието му. Льоша не ставаше от кревата и викна да отвори и да влиза. Нина влезе и като я видя, той направо позеленя.

— Защо си дошла? — закрещя той прегракнало. — Знаеш ли какво ми каза лекарят? Яйцата ми са се подули като дини!

— И от какво? — каза Нина равнодушно.

— Ето ти на, тя и се подиграва отгоре на всичко — простена Льоша. — Да не мислиш, че се шегувам? За малко да стана инвалид, садистка скапана!

— Льоша, пука ми за твоето състояние — каза Нина. — Няма да заплача и ако умреш. Предупреждавах те и пак те предупреждавам.

— Слушай! — закрещя той. — Нищо не ми струва да те вкарам зад решетките! Имам си вече и медицинско, и познато ченге…

Нина сви рамене и измъкна от ръкава си гумената палка. Льоша пребледня и смънка:

— Ти болна ли си бе? Да ме довършиш ли искаш?

Тя го сръга с палката в корема и каза:

— Ти си глупак, Льоша! Не щеш да разбереш нормален човешки език. След това, което направихте с мен, трябваше да те убия. И ще те убия, когато си поискам, ясно ли ти е?

— Добре, добре, успокой се — промърмори той уплашено.

Нина кимна и с рязък удар на палката направи на парченца малкия касетофон, който стоеше на шкафчето. Льоша изохка, но не каза нито дума. Явно беше попадал в подобни ситуации и разбираше, че е по-добре да си трае.

Нина се наведе, потупа го по бузата и каза:

— Оздравявай.

Това беше един вид психологическо упражнение, проверка на формата, и като се върна вкъщи, Нина не успя да сдържи доволната си усмивка. И въпреки че безжалостно пречупваше психиката на друг човек, той не предизвикваше състрадание у нея. Достатъчно беше да си спомни как я измъчваха и това изключваше всякакво съчувствие.