Фридрих Незнански - Кръвно отмъщение

— Не се оплаквам.

— В това е твоята слабост, Ваня. Опомни се и се сети за кого работиш.

— Между другото… — Мъжът измъкна нова цигара и запуши. — Това е хубав въпрос, Феликс. За кого работим?

Феликс Захарович изсумтя и поклати глава.

— Наистина — каза мъжът. — Ето например ти, старата мъдра змия, вярваш ли, че тази наша съдийска колегия, това сборище на пиявици и паяци, искрено мислят за съдбините на Отечеството?

— Достатъчно е, че аз мисля — каза Феликс Захарович.

— Но работиш за тях!

— Не мога да разбера какво те притеснява — забеляза спокойно Феликс Захарович.

— Разбери ме правилно, готов съм да се подчинявам, но ми дайте личност! Дайте ми вожд, поне фюрер в края на краищата! А да слушам бълнуванията на стари маразматици и да се правя, че ме възхищава дълбокомислието им — извинете!

Феликс Захарович се усмихна и кимна.

— Правилно, Ваня. Всъщност ти изказа същината на операция „Народна воля“. Недей да нервничиш, накрая ще стане така. Но що се отнася до старите маразматици, както ги нарече… Не е точно така. В ръцете им се намира ключът. Те трябва да отворят вратата.

— Я ми кажи, защо ти, един от авторите на плана, не си постоянен член на съдийската колегия? Изместили са те, нали? Там се води вътрешна борба май? Така е, нали, признай си!

— Защото така беше определено още отначало — каза Феликс Захарович. — Ти разсъждаваш с отминали категории, Ваня. И стига за това. Поддържай форма и рефлексията ще те остави на мира.

Той измъкна от джоба на сакото си лист хартия и го предаде на мъжа. Той го взе, разгърна го и недоумяващо погледна Феликс Захарович.

— Какво е това?

— Ще го предадеш на Секретаря. Тук са приложенията към плана за завършване на първия етап.

Мъжът озадачено повъртя листа в ръцете си и сви рамене.

— И на какъв език е? Що за детски методи на конспирация?

— Това силно ли те притеснява? — попита Феликс Захарович, наблюдавайки го внимателно.

Мъжът улови погледа му и нервно изсумтя.

— Ами знаеш ли, ако започнем да се подозираме едни други…

— Ще започнем — каза Феликс Захарович с иронична усмивка. — Непременно ще започнем. В края на втория етап сред нас ще започнат такива неща!

— Господи, с какво сте се захванали там? — изплашено възкликна мъжът.

Феликс Захарович дрезгаво се разсмя.

— Казвам ти, не се пъхай в тези дебри, Ваня. Нали с тебе действаме като правило по първия план, е, понякога и по втория, но малко. А Егор задълбаваше.

Мъжът вдигна глава, погледна надгробния паметник, бронзовата плоча с надпис, после вдигна очи към Феликс Захарович.

— А той наистина ли умря от инфаркт?

— Така казват — отвърна Феликс Захарович и продължително въздъхна.

Мъжът кимна.

— Ясно.

— Ще се сбогуваме ли? — попита Феликс Захарович, след като паузата се проточи. — Поздрави Председателя.

— Ще му предам — каза мъжът. — Само ме предупреди, когато по план трябва да започнат междуособиците.

— Ако успея — отвърна Феликс Захарович.

Мъжът стана, разсеяно потупа стареца по рамото и си тръгна, лавирайки между гробовете. Феликс Захарович поседя, наслаждавайки се на слънцето, после се привдигна с пъшкане, вдигна двата фаса, хвърлени от събеседника му и без да бърза, се насочи към изхода.

По пътя го спря за рутинна проверка инспектор от ГАИ и Феликс Захарович му показа удостоверението си, без да излиза от колата. Милиционерът отдаде чест и го пусна, без да каже нищо. И макар че дори това беше приятно, Феликс Захарович помнеше миналите времена, когато познаваха колата му просто по номера. Тогава да спре кола на кагебист за катаджията бе равно на самоубийство.

Той живееше в тих дом на „Пречистенка“, където хем имаше постоянно място за колата, хем съседите бяха приятни, хем всички необходими магазини бяха наблизо. Никога не бе имал семейство и избирайки си жилище в онези години, когато това беше по-лесно, не гонеше квадратурата. Две малки, но уютни стаички напълно го задоволяваха. В едната беше кабинетът с библиотеката, телефона и персоналния компютър, в другата — спалнята. Два пъти в седмицата го навестяваше щатна чистачка, миеше пода, бършеше прахта и взимаше бельото за пране. Феликс Захарович не се оплакваше от условията си на живот.

Връщайки се от гробищата, той сложи чайника на котлона, приготви си сандвич със сирене, сипа си чаша минерална вода и я изпи. После отиде в кабинета и пусна компютъра. Докато се зареждаше програмата, Феликс Захарович успя да си налее чашка кафе, сложи я на дървения поднос, добави чинийката със сандвича и отнесе всичко в кабинета. Там седна в любимото си кресло на колелца, отхапа парченце от сандвича и го прокара с глътка кафе. После защрака по клавишите на компютъра. На екрана се мяркаха цифри, символи, рисунки. Феликс Захарович се добра до нужния прозорец, набра датата, облегна се назад в креслото и зачака. Успя пак да си отхапе от сандвича и да пийне кафе, преди в прозореца да се появят цифрите на телефонен номер. Без да отмества очи от екрана, Феликс Захарович придърпа телефона и набра посочения номер.