Фридрих Незнански - Кръвно отмъщение

Меркулов си замълча.

— Бойците са създали нов манталитет — продължи Собко почти пламенно. — Те са били герои на своето време и общественото мнение е било на тяхна страна. Как смятате, че ще се отнесе широкото обществено мнение в сегашната обстановка у нас към дейността на новите народоволци?

— Значи това е заговор? — попита Меркулов.

— Не искайте от мен конкретни изводи — усмихна се Собко. — Отнасям се много сериозно към декларацията за неразгласяване на служебни тайни. Само си фантазирам заедно с вас, нищо повече. Ако някога се окаже, че проектът „Народна воля“ съществува в действителност, ще съм удивен не по-малко от вас.

— Но може би поне ще си спомните някой, който е бил в по-близък досег? — попита Меркулов с надежда.

— Това вече не са задълженията на консултант, а работа на осведомител — измърмори Собко. — Но едно име мога да ви дам. Моят стар приятел полковник Егор Алексеевич Синюхин. Разпитайте го, ако можете.

— Какво значи това „ако можете“? — наежи се Меркулов.

— Ами може да възникнат някои трудности — усмихна се Собко. — Трябва да проявите настойчивост.

Сбогувахме се и слязохме с асансьора. Меркулов мрачно мълчеше, а когато излязохме на улицата, каза:

— Виж сега, Саша, оттук нататък това дело ще се води под щателния ми контрол. Запомни, ще се отчиташ само пред мен.

— Какво ти стана изведнъж? — не разбрах аз. — Тая мухоморка ли те изплаши? Лично аз не му вярвам особено.

— Това е само едно мнение — каза Меркулов. — Гледай сега. Посещението при мен се отменя, или, ако искаш, се отлага. До прокуратурата ще се добереш сам, а аз заминавам да свърша една спешна работа. Има ли въпроси?

— Един, малък — казах аз. — Обясни ми като хората, от какво се изплаши?

— Никъде и на никого не разказвай за Собко — твърдо произнесе Меркулов. — Просто сме се заседели в бюфета.

— От такива предупреждения любопитството ми се разпалва още повече — решително заявих аз. — Гражданино началник, ние сме в свободна страна, а Големият Брат отдавна е в пенсия!

— Някога ще разбереш — каза Меркулов с непоносимо бащински тон, — че в пенсия той става още по-страшен.

С това се разделихме. Той си замина с партийната си волга, а аз се помъкнах към станция „Краснопресненска“. Макар и да седях като пън по време на разговора между големите началници, не си загубих времето. Естествено, версията за криминалните бази на КГБ намирисваше на евтина сензация и направо плачеше за първите страници на вестниците, но разработването й обещаваше немалко ярки усещания. Не че те ми липсваха, но вече ми писваше да се влача след моите аритмометри. В прекия контакт с противника компютърът рядко помага и това ми даваше известно преимущество. Така че в добро настроение си тръгнах към къщи, за да забърша балонообразната Иринка и да се отправя на тестовото изпитание у Лара Колесникова.

Колата на Феликс Захарович Даниленко бе стара, жигули от първите модели, с проядено на места от ръждата купе, пукнатина на предното стъкло и дрънчащ багажник. Той я караше внимателно, но уверено — шофьорският му опит наброяваше десетилетия. В неделя, след разговора с Нина, той се запъти към Востряковското гробище, като купи цветя по пътя.

Спря на паркинга пред входа и слезе, без да бърза, огледа се по навик, машинално отбелязвайки си двамата в сивата волга, продавачката на цветя, просяците. Всички може би го наблюдаваха, и това трябваше да се има предвид.

Гробът, който търсеше, беше в дъното на гробището и той спокойно тръгна по алеята към него, мимоходом разглеждайки паметниците и четейки надписите от време на време. На няколко пъти сядаше на пейките, за да си почине и да се огледа — отдавна изработено вътрешно чувство за предпазливост. Като че ли всичко беше спокойно, но допълнителната проверка никога не бе излишна. Накрая зави от алеята по пътечката вдясно, продължи още малко сред старите гробове и се спря пред малък типов паметник със звезда. Зад оградка, която даже Феликс Захарович можеше лесно да прескочи, имаше пейка с облегалка, и след като положи цветята на гроба, Даниленко седна. Надписът на паметника гласеше: „Синюхин Егор Алексеевич. 11.08.1922 — 23.08.1991“.

Феликс Захарович седеше мълчаливо, поглеждайки паметника с някакво непонятно неодобрение, от време на време въздишаше и се оглеждаше. Клонеше към обяд, небето бе ясно, денят — приятен.

Той чу леко покашляне и се обърна. Зад него стоеше пълен човек на около петдесет години и се усмихваше насмешливо.