Фридрих Незнански - Кръвно отмъщение

— Дръж я — нареди Льоша, разкопчавайки колана на дънките си.

Изрода се нахвърли върху Нина, държеше я за ръцете и я хапеше по шията и рамото, като ръмжеше и сумтеше. Аня, цялата разтреперана от ужас, бавно тръгна към вратата, но Льоша, който вече си разкопчаваше панталоните, я забеляза и ревна:

— Анюта! Тук!

Аня заплака и се притисна към стената, после бавно се смъкна и седна на пода. Льоша вече се беше нахвърлил върху Нина, лесно преодолявайки съпротивата й, и я изнасилваше с хриптене, а Изрода ги гледаше жадно и бършеше лице с треперещата си ръка. Нина съвсем се беше отпуснала, бе прекратила всякаква съпротива и само от време на време стенеше от болка. Извърнала глава, тя прехапа устни до кръв, за да не заплаче, защото не можеше да си позволи такава слабост, каквото и да правеха с нея. Льоша пъхтеше върху нея, така че диванът се клатеше и скърцаше, и Изрода не издържа и викна:

— Айде свършвай най-после бе!

Льоша се обърна към него, усмихна се криво и дрезгаво извика, кимвайки към свилата се до стената Аня:

— Оправи я нея!

Изрода погледна Аня, която вдигна изплашено очи към него, подсмъркна и измърмори:

— Добре, ще почакам.

Льоша най-после свърши и се надигна тежко. Нина лежеше пред него като парцал, в който си е избърсал краката. Той я сръга с пръст в корема и заяви:

— Ето за какво си, кучко разгонена! Хайде, Изроде, оправи я!

— Туй го можем — радостно обяви Изрода и скочи на крака.

Льоша се закопча, приближи се към Аня и тя изплашено го погледна отдолу нагоре.

— Разбра ли всичко? — попита Льоша.

— Да, Льошенка, разбрах — измънка тя.

— А така — промърмори Льоша и отиде до кухнята да пие вода.

Изрода междувременно обърна безволевата Нина по корем, говорейки:

— Е са, маце, ш’тъ сгрея… Така, добре… Айде давай към мене!

Аня скочи и изтича в кухнята. Льоша пиеше вода от стъклена чаша, гълтайки жадно.

— Льошенка — примоли се Аня, — кажи му да не го прави!

— Какво да не прави? — не разбра Льоша.

Нина извика от стаята, Изрода се захили злорадо. Льоша изскочи от кухнята, но след известно време се върна, усмихвайки се криво.

— Всеки си има странности — каза той. — Ти също имаш какво да кажеш по въпроса, нали?

— Но какво общо има тя? — изхлипа Аня. — Какво ви е направила?

Нина пак изстена от стаята и Аня се сви.

— Ако искаш да знаеш, тя едва не ми отнесе топките — каза Льоша. — Всъщност бих я удушил…

— Нали нищо повече няма да й правите? — плачейки, попита Аня.

— Абе нищо й няма — отвърна Льоша и махна с ръка. — Жените са животни, такива упражнения само им допадат. Но ако почне да вие, ще я убия. Така й предай, ясно ли ти е?

— Как така да й предам? — уплаши се Аня. — Ама тук ли ще ме оставите? Не мога да остана тук, Льошенка!

— Ще останеш — твърдо произнесе Льоша — и ще й предадеш всичко, което ти казах. После ще дойдеш и ще разправиш.

— Но как? — недоумяваше Аня. — Нали аз я прецаках…

— Ще останеш — каза Льоша.

Те си тръгнаха, а Аня продължаваше да седи до кухненската маса и да разглежда големия кухненски нож. Тя го взе в ръце, жално се разплака и даже се готвеше да, си реже вените, когато изведнъж чу стон от стаята. Тя скочи и се втурна натам.

Нина лежеше по корем и ръката й безсилно висеше на пода.

Аня внимателно се приближи, зави я с одеялото и Нина отвори очи.

— Кой е? — попита тя.

— Аз съм, Нинуля — жално изписка Аня. — Как си?

Нина поизвърна глава, погледна я и се усмихна криво.

— Аз съм прекрасно — произнесе тя, едва мърдайки устни.

— Ти как си?

Аня се разплака и седна на пода до нея.

— Прости ми, Нинуля, миличка… Всичко стана заради мен!

— Разбрах вече — проговори Нина.

— Той ме заплашваше — хлипаше Аня. — Даже искаше да ме удуши… Всеки ден идваше и ме заплашваше! Обеща да се изнесе…

— Щом е обещал, значи ще се изнесе — каза Нина.

— Нищо не можех да направя — хленчеше Аня.

— Добре, както и да е. — Нина се привдигна на лакти.

— Прощаваш ли ми? — с надежда попита Аня.

— Сега не ми е до тебе — каза Нина.

— Да ти помогна ли? — запита Аня.

— Да, помогни ми — кимна Нина, възнамерявайки да стане. — Заведи ме в банята да се измия… Телефонът действително звънеше, нали?

— Да, беше Феликс — потвърди Аня. — Пак ще се обади.

— Добре — кимна Нина. — Той ми трябва.

Аня я доведе до ваната и даже й помогна да седне и да пусне водата.

— Искаш ли да те измия? — предложи тя почти умоляващо.

— Така няма да чуем телефона — каза Нина. — Ако се обади, докато съм в банята, донеси телефона тук, ясно?