Фридрих Незнански - Кръвно отмъщение

— Да-да, работим — сухо кимна Серьожа, а Лара ми напомни:

— Александър Борисович, утре ви чакаме у нас!

— О, как бих могъл да забравя! — възкликнах аз. — Само за това мисля. Специално откъснах жена си от вилното безделие. Тя, знаете ли, е в интересно положение.

— Да, в шести месец — каза Лара, без да откъсва очи от пробягващите по екрана цифри и знаци. — Как е със самочувствието?

— А там нищо ли не пише? — поинтересувах се със суеверно подозрение и кимнах към компютъра.

Лара си позволи да се усмихне, но Серьожа отвърна:

— Може, но ще отнеме много време.

— Опазил ни Господ — казах аз. — Тя е добре и скоро ще се запознаете с нея.

На масата в кабинета ми лежаха цяла купчина дела. Всички те бяха свързани с нашите „стрелци“, така че на практика бях зает с разследването на едно многоепизодно дело. От куршумите на немски пистолети, за които се предполагаше, че са трофейни, в Москва вече бяха загинали шестнайсет души. Аз се занимавах с всички тези шестнайсет следствия, най-старото от които се приближаваше към първата годишнина от възбуждането си, плюс още три убийства с „Макаров“, и формално можех да бъда пример за останалите сътрудници. На практика всичките дела доста ни тежаха и се опитвахме да ги издърпаме за хилавите нишчици.

На вратата на кабинета се почука и двамата с Лаврик Гехт, следователя, с когото деляхме един кабинет, неволно се спогледахме. При нас в прокуратурата нямаше обичай да се чука и трябваше да решим кой от нас да стане и да отвори на посетителя. Лаврик е по-млад, но по-дебел, при това значително. Той винаги се занимаваше със стопански престъпления и не му се налагаше да бяга след престъпниците или от тях.

— Влезте! — викна той ставайки и признавайки по този начин моето старшинство.

Аз доволно се облегнах назад на стола. Лаврик беше нелош съсед, по-голямата част от работното си време прекарваше в различни ведомства, в кабинетите на стопанските ръководители в различни градове на страната, така че на моменти го смятах за периодичен гост на прокуратурата.

Влезе непознат човек с униформа на старши лейтенант и смутено изопнато лице.

— Добър ден, другарю Турецки — каза той на Лаврик. — Идвам при вас. Ето…

Той сложи на масата папката, която носеше, и Лаврик се изкикоти.

— Не при мен, драги.

— Извинете — смънка старши лейтенантът, взе си папката и се обърна към мен: — Добър ден, другарю Турецки. Идвам при вас.

Даже интонацията му беше същата като първия път. Появата му ме озадачи, тъй като не очаквах никого като него.

— Какво е това? — попитах, отваряйки папката.

— Материалите от експертизата по делото за убийството на гражданина Маркарян на Шмитовски проезд — рапортува старши лейтенантът.

— Най-накрая — измърморих аз, защото от последното убийство бе минало немалко време. — Значи вас, старши лейтенант, ви праща Грязнов, така ли?

— Съвсем не — каза старши лейтенантът. — Командирован съм при вас от Втори отдел на Московската криминална милиция за съвместна работа. Старши лейтенант Дроздов.

Той се изпъна и отдаде чест. Такива карикатурни милиционери бях виждал само по филмите. Той покоряваше с простотата на нравите и знанието на устава.

— И откъде те изкопаха, скицо? — ласкаво попитах аз.

Той не разбра ласката ми и попита:

— В какъв смисъл?

— Откъде се взе, Дроздов? Аз, слава Богу, познавам Втори отдел и нито веднъж не съм видял такъв забавен старши лейтенант.

— Новата вълна — обади се Лаврик. — Според плана за засилване на органите на московската милиция оскубаха всички районни отдели в областта. Вие, човече мили, откъде сте? Чехов, Подолск или може би Дмитров?

Не може да се каже, че човекът изобщо не реагира на веселата ни грубост. Той мигаше. Мигаше, гледайки Лаврик, който даже не вдигна глава, после мигаше, гледайки мен. Накрая разбра какво искаме от него и отвърна:

— От Свердловска област съм дошъл. От Екатеринбург.

— Охо! — хорово произнесохме с Лаврик.

На Лаврик естествено му беше весело, но на мен никак, тъй като този уникум от Свердловска област трябваше да работи по делото за „стрелците“. Помолих го да отиде да пие една газирана вода на втория етаж (той веднага тръгна!), а аз самият, игнорирайки веселия смях на Лаврик, започнах да звъня на полковник Романова, легендарната Шура Романова, началничката на криминалната милиция.

Тя вдигна след третия сигнал.

— Романова.

— Александра Ивановна — започнах аз, — най-сърдечни поздрави от прокуратурата.