Фридрих Незнански - Кръвно отмъщение

— Освен това само този пистолет се повтаря два пъти.

— Три пъти — казах аз. — Със същия „Макаров“ е застрелян някой си Петечка Вълкодава, професионален убиец от Твер.

— Интересно — отбеляза Меркулов. — Вълкодава, после този Райзман и накрая Маркарян. Какво общо имат, а?

— Работим по въпроса — казах аз.

Той ме погледна леко насмешливо и поклати глава. Колко пъти и той, и аз, а и всички наши колеги отговаряха с тази дежурна фраза на конското на началниците. Освен това се досещах, че Меркулов е осведомен за възпитателната ми работа с новото поколение следователи, но позицията му по този въпрос не ми допадаше и в нашите беседи се опитвах да заобикалям тази тема.

— На колко си години, Саша?

— Не знам — казах аз. — След трийсет спрях да ги броя. Сигурно са доста, защото момичетата престанаха да реагират. Скоро ще почнат да ми отстъпват място в метрото.

— Разбирам трагедията ти — каза той. — Точно така става със самовлюбените хора, достатъчно е едно момиче да мине покрай теб и да не те погледне, и веднага започва унинието и ненавистта към новото поколение.

— Какво искаш да кажеш? — не разбрах аз.

— За твоите помощници, младите следователи — каза Меркулов. — Чух, че са преобърнали цялата следствена част.

— В известен смисъл, да, безусловно — съгласих се аз. — Чакай, те какво, да не се оплакват от мен? Някакви слухове ли са стигнали до теб?

— Нима са способни на това? — запита Меркулов с интерес.

Свих рамене.

— Това поколение е загадка за мен. Впрочем самолюбието няма да им позволи да се оплакват. Между другото утре съм канен от тях на вечеринка.

— Надявам се, че това ще ти помогне да се освободиш от измислените си проблеми — забеляза той. — Ирина в града ли е?

— Тя също е поканена — казах аз. — Вчера я докарах. Сега, в нейното състояние, е толкова смешна, прилича на балон.

Меркулов се усмихна и кимна. Той бе голям приятел на нашето семейство и чакаше продължението на рода ни даже с по-голямо нетърпение от мен самия.

— Повиках те, за да те поканя да дойдеш с мен — каза Меркулов и погледна часовника. — Днес в дванайсет ме викат на изслушване пред парламентарната комисия по законността и охраната на реда. Народните избраници са обезпокоени от положението в страната. Ще дойдеш ли?

— Аз ли? Защо пък аз? — попитах удивено.

— Може да ми потрябваш — сви рамене Меркулов. — Освен това се надявам да се видя с един човек. Ще ти бъде интересно.

— А какви са тези изслушвания? — попитах аз с недоумение. — Събират се депутатите и започват да ви слушат, така ли? И задават въпроси?

— Естествено, това всъщност е пълна глупост — каза Меркулов с гримаса. — Привидна демокрация. Те, значи, проявяват загриженост, а ние, разбираш ли, не проявяваме. Но по принцип това е обичайна форма за парламентарно изследване на обществените проблеми. Нашите едва започват да я усвояват.

— А човекът, за когото спомена — кой е той?

— Експерт от една от комисиите на Върховния съвет — поясни Меркулов. — Страхотен старец и може би знае нещо за твоите секретни складове.

Винаги ме поразяваше обилното количество полезни познати на Костя Меркулов. Едва ли не по всеки въпрос при него изникваше нужният човек горе, като асо коз при печен мошеник. При това никога не бях чувал той да е редовен посетител на светските купони или да се опитва да се примъкне по-близо до началството. Не, познатите му се появяваха по някакъв неизвестен начин или заради съзвучието на душите, или по някаква висша необходимост. Просто когато възникваше безизходно положение, той се напрягаше и с някакво шесто чувство изнамираше нужния човек. Много често само това ни спасяваше. Мъдрецът, направил Костя заместник-главен прокурор, явно е искал да използва именно този негов талант.

Имаше още време, докато тръгнем за Белия дом, и аз се качих при моите кибернетици, тъй като очаквах новини от тях. Наскоро в разговор по телефона Слава Грязнов даде идеята да потърсим нашия „Макаров“ между откраднатите или изгубените на милицията. Мисълта беше проста — зачисленото оръжие се регистрираше. Лара и Серьожа приеха подсказването като лична обида, но не можаха да не признаят неговата своевременност. На клавиатурата седеше Лара, истинска богиня на техническия прогрес, а Серьожа Семенихин разговаряше с нея на някакъв неразбираем език.

— Какво става? — попивах аз, правейки се, че просто си минавам и питам за всеки случай, без някаква надежда за успех. — Телевизорът работи ли?