Остро чувство на жалост накара Нина да се притисне до момичето и да отговори на целувката й. И се започна нещо съвсем невъобразимо — Аня започна да се целува с език, слагайки крака си върху Нина и дишайки възбудено. Нина я отблъсна и объркано възкликна:
— Да не си се побъркала?
— Прости ми, Нинуля — изхлипа тя. — Размечтах се, знаеш ли.
— В корема ти расте дете, а ти само за удоволствия мечтаеш — укори я Нина.
— Но двете с теб няма да имаме деца — изхихика Аня.
— Чакай малко — застана нащрек Нина. — Ти в крайна сметка с мен ли се целуваше, или с мечтата си?
— Има ли значение? — попита Аня с досада.
Нина я погледна със съмнение.
— Да, действително — каза тя. — Но не прави повече така, става ли?
— Разбира се, няма вече — радостно потвърди Аня. — Само ме прегърни, че ми е студено.
— Ще се оправиш — каза Нина. — Има си одеяло за това.
Известно време Аня мълча потиснато, после тихо попита:
— Сърдиш ли ми се?
— Вече не — отвърна Нина. — Спи.
Тя самата не заспа веднага, осмисляйки неочаквания порив на момичето, което смяташе за чисто и наивно. Разбира се, и на нея й се случваше да сбърка, но в този случай грешката изглеждаше особено невероятна. Ако за това момиче действително няма разлика с кого се целува, тогава това е същество от съвсем друг сорт. Заспивайки, тя реши още на следващата сутрин да поговори сериозно с Аня за всичките й приключения и пристрастия.
Впрочем на сутринта тя вече беше забравила, защото и Аня отиде рано на работа, и времето беше слънчево и пролетно, и настроението й излезе съвсем друго. Нина закуси, оправи къщата, накисна отдавна приготвеното за пране бельо и към единайсет часа тръгна към центъра, където в една градинка на Яузски булевард я чакаше същият този Феликс.
Подобно на много други старци пенсионери, той седеше на пейката и четеше вестник. Даже вестникът му винаги беше един и същ — „Правда“. Не че изповядваше комунистически идеи, по-скоро това беше отдавнашен, вкоренен навик, който на неговата възраст беше немислимо да променя.
Нина се спря наблизо и известно време го наблюдава, опитвайки се да разбере какво значи той за нея. Много добре запомни срещата им преди около година, когато още не разбираше добре защо е останала да живее. Вървеше по следите на Щърбавия, същия този звяр, който измъчваше децата й, и в един момент разбра, че е надценила силите си. Напускайки милицията, вече не можеше да се надява на помощта на другарите си, също толкова потресени от убийството, колкото и тя самата, но пък това й развързваше ръцете по отношение на изпълнението на присъдата, която вече бе произнесла над убийците. Сплашвайки няколко дребни крадци, откри местопребиванието на Щърбавия, но той си беше тръгнал една седмица преди нейната поява там. И тук вече тя вдигна ръце, изпита угнетяващо чувство на отчаяние, свързано при това с пълна самотност. В един момент беше близко до самоубийство и затова обаждането на Феликс една нощ й се стори глас свише.
— Мила — каза той, — имай предвид, наблюдават те добре. Само си мислиш, че си сама.
— Не разбирам за какво говорите — каза тя тогава, но това не беше истина. Веднага разбра за какво говори той.
— Ще го преживея — забеляза нощният й събеседник. — Но ето какво бих искал да ти кажа… Виктор Юхнович, по прякор Щърбавия, в момента се весели с компания. Познаваш ли го по физиономия?
— Да — прошепна Нина.
— Тогава записвай — каза нощният събеседник и й продиктува адреса.
Спомняше си, че тогава още дълго седя до телефона и не можеше да съобрази наистина ли се е обаждал някой, или е било халюцинация. Но листчето с адреса в ръката й бе напълно реално и тя бързо се приготви. Беше съвсем в началото и не умееше нищо, освен да стреля с пистолет. Добра се пеша до вилната зона, дълго се лута в тъмното и намери нужната къща чак на сутринта. Запивката отдавна беше свършила и гостите спяха, изпоналягали където им падне. Нина известно време не можа да вдигне ръката си с пистолета, макар че я задавяха сълзи. После, когато някой се размърда, тя си пое дъх, задържа го и заби три куршума в Щърбавия. Никой не се събуди, защото куршумите минаваха през заглушителя, предвидливо поставен от нея преди това. Чувстваше се леко и свободно на връщане от вилата към къщи. Когато при нея дойде старият приятел на Коля майор Демьонок и й разказа за убийството на Щърбавия, тя даже се разплака, и при това съвсем искрено.
А след три дни отново се обади нощният благодетел и предложи да се срещнат в „Новоросийск“. Той се оказа небиещ на очи дядка, пенсиониран кагебист, който още имаше многобройни връзки в органите и градеше утопични планове за борба с престъпността.
Читать дальше