Фридрих Незнански - Кръвно отмъщение

Старшият оперативен работник от Московската криминална милиция майор Грязнов вече ни чакаше на входа. Наблизо бяха спрели линейка и милиционерска „Латвия“. Когато се доближихме, санитарите качваха в колата носилката с тялото на потърпевшия.

— Чух, че ти си дежурен, и реших да дойда — доверително ми съобщи Грязнов. — Май е нашето дело, Саша. „Стрелците“.

Вече не помня кой пръв нарече тези убийци „стрелците“. Името идваше оттам, че във всеки от случаите бе произведен само един изстрел и това говореше за майсторство в изпълнението. Запознах Грязнов със Серьожа и попитах:

— Какво е известно?

— Убитият, Ашот Нерсесович Маркарян, роден в Армавир, е дошъл в Москва по работа. Вечерта бил с приятели на ресторант, а тук живеел у свой познат. На връщане от ресторанта бил убит на стълбището. Никой не е чул изстрела, работили са със заглушител.

— Убит е във входа — замислено повторих аз. — Да ви напомня нещо, господин следовател?

— Убийството на банкера Гудимиров — отвърна Серьожа.

— Между другото и то не беше далече оттук — напомни Грязнов.

— Как е бил убит? — попитах.

— Сегашният ли? — не разбра веднага Грязнов. — С изстрел в челото. Професионална работа, да ви кажа. Направо драго да ти стане.

— Професионалистите не работят два пъти в един и същ район — забелязах аз.

— Ами — сви рамене Грязнов. — От онова убийство минаха вече три месеца.

— На мястото на престъплението има ли оръжие?

— Да, търкаля се гилза от „Макаров“, а ще извадят и куршума.

— „Макаров“? — леко разочаровано произнесох аз. — Странно. Очаквах някой люгер или браунинг. Гудимиров го очистиха с люгер.

— Там е работата я — въздъхна Грязнов. — Но почеркът е същият. Може да са им свършили люгерите, а?

— И са проимали „Макаров“? — изсумтях. — Добре, хайде да огледаме местопрестъплението.

Мястото на произшествието не представляваше нищо интересно. Сградата бе строена през трийсетте години, но реставрирана и значително подобрена по отношение на комфорта. Тези, които си купуваха жилища тук, може би не бяха хората с най-големи доходи, но не бяха и бедни. Те не биха могли да си позволят на втория етаж да няма крушка. Само че такава нямаше.

— Убиецът я е отвинтил — каза Грязнов. — Така му е било по-удобно, жертвата се е качвала от осветената площадка, а той е стоял на тъмно.

— Може — казах аз. — А как е стигнал до крушката?

Грязнов се усмихна и посочи захвърлената наблизо празна кофа.

— Качил се е на кофата. Но не е оставил следи.

— Прекрасно — отбелязах. — Среден на ръст, тегло незначително.

— Истински Шерлок Холмс — разсмя се Грязнов. — Да беше дошъл при нас като оперативен работник, Саша, цена нямаше да имаш!

— Свидетели има ли? — запитах аз, забелязвайки слабо движение на устните, подобие на усмивка, у Саша.

— Има — каза Грязнов. — Свидетелка. Красавицата Марго, или Люся Бердянская, проститутка от „Космос“. Маркарян я взел от ресторанта и я докарал в апартамента за, така да се каже, случайна връзка. Беше изпаднала в истерия, лекарят я поеше с валериан. Сега седи в колата и чака разпита. Аз естествено и сам бих я разпитал, но по проститутките хич ме няма. Дай, викам си, Саша Турецки да се заеме с нея. Душа човек е все пак.

Погледнах го с негодувание и отвърнах достойно:

— Опитът ми от общуването с проститутки се ограничава с двама-трима приятели, които понякога имам повод да нарека със съответния евфемизъм.

— Брей как го засука — оцени Грязнов. — Меркуловска школа! Но момичето е много интересно, нищо че е още съвсем млада. Май се води за осведомител при някой от нашите орли.

След като завърших съставянето на протокола от огледа на местопрестъплението, по принцип бях свободен. За провеждането на разпита на съседите и работата с експертите криминалисти оставих Серьожа Семенихин, а аз самият тръгнах към милицията да разпитвам свидетелката. На прощаване Грязнов ме нарече неблагодарно животно, оплака се, че заради мен ненужно си е провалил свободната вечер, и поиска компенсация под формата на бира.

Красавицата Марго наистина се оказа съвсем млада, но пък силно гримирана. От сълзите и преживяванията гримът й се бе разтекъл и кръглото й личице напомняше картина на Кандински от разцвета на абстракционизма. По пътя към „Петровка“ тя още хлипаше жално, но след като минахме по празните нощни коридори и влязохме в дежурната, напълно се успокои. Запали си цигара, след като предварително поиска разрешение, кръстоса крака и даже разкопча няколко копчета на блузата си. Опитваше се да говори с мен на своя език.