Фридрих Незнански - Кръвно отмъщение

— А, ето какво било — радостно се засмя Льоша. — Ти я харесваш!

— Да, представи си.

— Признай си, та ти изпитваш към нея мъчително чувство на привличане.

— Не говори глупости — произнесе Нина през зъби.

— А защо всъщност да са глупости? — сви рамене Льоша. Отдавна те подозирам в някакво извращение. Но това само украсява съвременната жена.

— Не желая да продължавам този нелеп разговор — каза Нина. — Не става дума за моите извращения, а за твоите. Няма да останеш тук, да си знаеш.

— Така ли мислиш? — попита той с явен интерес. — Досега не чух от теб никакви убедителни аргументи. Може би, ако продължиш мисълта си, ще се получи по-добре?

Нина почувства как вътре в нея се надига вълна на раздразнение от този безпринципен, нагъл и безусловно обаятелен мерзавец. Тя не искаше да продължава разговора и стана, но Льоша изведнъж се приближи към нея.

— Къде? — Той я хвана за ръката. — Нима свършихме? Не си дошла да ми пилиш за Анютка. Нали?

— Пусни ме — процеди Нина, опитвайки се да се отскубне.

— Не, маце, още нито една жена не си е тръгвала от мен незадоволена. — Той я обгърна с ръце, притисна я към себе си и силният му шепот буквално я оглуши: — Признавам си, харесват ми най-невероятни варианти. Защо с теб не направим двойка?

— Представяш ли си — насмешливо отвърна Нина. — И това след Надюха?!

— Абе забрави я тая глупачка — каза той през зъби. — Въобще забрави всичко. Днес имаме празник, момиче… Хайде.

— Как ли пък не — каза Нина и рязко го удари с коляно в слабините.

Льоша закрещя от болка и като че ли даже смяташе да замахне и да я фрасне. Но случайно видя очите на Нина — и като че ли получи втори удар, още по-силен от първия. Той моментално се дръпна от нея и се върна в стаята, сгънат на две, като охкаше и ругаеше.

— Тъпачка такава — едва успя да каже той, клатейки глава. — Така можеш да съсипеш на човека целия наследствен апарат!

Нина се разсмя.

— Слабо ме интересува наследственият ти апарат — каза тя. — Но ако не се изнесеш оттук през следващата седмица, ще идвам всеки ден и тогава наистина ще ти се наложи сериозно да се замислиш за продължаването на рода си.

— Ходи се шибай, тъпачке — промърмори със злоба Льоша.

— Бих искала да се убедя, че си ме разбрал. — Тя вече беше на вратата.

— Разбрах те — отговори Льоша. — Ще решим този проблем в най-скоро време, бъди сигурна.

Нина се разсмя не толкова, защото й беше весело, колкото заради очевидната промяна, настъпила у Льоша. Сега вече не беше фаталният любовник, а по най-обикновен начин се ядосваше на неудачата си и заради това губеше цялата си демоничност.

— Ще намина утре по същото време — каза тя и излезе.

— Ах ти, кучко — проскърца след нея Льоша. — Ще ти устроя аз сеанс на пряка космическа връзка…

Нина бодро слезе до жилището си и завари Аня да ридае в кухнята над изгорелия омлет.

— Стига, глупаче — разсмя се Нина. — Няма нищо страшно… Ще сварим макарони с доматен сос…

— Какво ти каза той? — попита Аня, бършейки сълзите си.

— Как е успял да се регистрира при теб?

Аня въздъхна горчиво.

— Обеща ми да се ожени за мен.

— Поразително — разсмя се Нина. — Вие женорята сте такива глупачки, трудно е да си представи човек.

Аня се усмихна виновно, но попита:

— Защо „вие“? Ти не си ли към женорята?

Нина въздъхна тежко, замислено изпука с пръсти и произнесе:

— Не, аз не. Добре, слагай тенджерата с водата, ще варим макарони. Никой ли не се е обаждал?

— Там е работата, че се обади — каза Аня. — И докато си приказвах с него, яйцата изгоряха…

— Кой се е обаждал? — застана нащрек Нина.

— Твоят Феликс — отвърна Аня. — Представяш ли си, веднага ме позна, питаше ме как съм. Разказах му за Льошка. — Тя въздъхна тъжно.

— Нищо ли не каза да ми предадеш?

— Каза… Ще се обади точно в дванайсет, има важна работа.

Нина погледна часовника, беше дванайсет без двайсет.

— Има още време да се заемем с макароните — каза тя.

Когато стана време и телефонът зазвъня, макароните тъкмо бяха заврели и Нина неволно си помисли, че без нейното участие ще ги постигне съдбата на омлета.

— Разбърквай ги, ако обичаш — помоли тя и вдигна слушалката.

— Вкъщи ли си вече? — долетя до нея познатият старчески глас. — Какво става? Може би имаш нужда от помощ?

— Размина се — каза Нина. — Отдавна не си се обаждал. Да не си ходил някъде?

— Да — отвърна той с неопределен тон и Нина почувства, че той не иска да говори за това. — Но ето че се наложи да се върна.