Фридрих Незнански: Кръвно отмъщение

— А кой го прави? — поинтересува се Мойсеев.

— Меркулов — отвърнах. — Той е убеден, че тук действа един отбор.

— Виж ти. А аз си мислех, че догадката е моя.

— Няма начин — усмихнах се. — И аз размишлявах в тази насока, но когато получих аналогично указание от ръководен кадър, веднага станах противник на тази версия. Инстинкт, знаете ли.

— Не знам какво ви смущава тук, Саша — каза Мойсеев. — Обрисува се много стройна картина. Обърнахте ли внимание кого убиват с това залежало оръжие?

— Даже да не го бях направил, щяха да ми подскажат — забелязах аз.

— Виждам, че сте недоволен от нещо?

— Можех ли някога да предположа, че работата под началството на Костя Меркулов ще се превърне в каторга за мен? — въздъхнах аз.

— Преувеличавате — измърмори Мойсеев.

— Съвсем не. Вече лично чух речите му за израждането на правоохранителните органи. Той прокарва идиотската идея за следващото поколение, разбирате ли? Ще дойдат хлапаци като Серьожа Семенихин и ще ни изхвърлят от кораба на законността.

Мойсеев ехидно се разсмя. Спомних си, че и аз току-що бях казал нещо подобно, и затова този смях не ме удиви. Точно в този момент в стаята се появи лично гореупоменатият Серьожа Семенихин и това приличаше на мистика. Серьожа ни огледа като мебели на изложба, извърши няколко дъвкателни движения и произнесе надменно:

— Намерихме ютията ви, Александър Борисович.

— Не разбирам — казах. — Да не би да се въргаляше в коридора на прокуратурата?

— Открихме произхода й — отзова се Серьожа по-снизходително. — Лара се вмъкна във файл на КГБ. Тези пистолети са били на специално съхранение в складовете на КГБ.

Скочих. Семьон Семьонович ме погледна победоносно.

— Просто взела и се вмъкнала в секретната информация, а? — недоверчиво попитах аз.

— Няма проблеми — отвърна Серьожа, продължавайки да дъвче съсредоточено.

— Семьон Семьонович — казах на излизане, — не се сбогувам!

Лара Колесникова беше момиче, приближаващо се до идеала. Висока, стройна, с разкошна прическа и големи очи, тя имаше всички шансове да ме омотае, стига да поискаше. Преди време положих немалко усилия тя да поиска, но желанията на това момиче представляваха за мен черна кутия. Веднъж я поканих на ресторант, където тя си поръча салата и минерална вода, а когато по време на танца я прегърнах прекалено нежно, се усмихна и направи балон с дъвката си. Тогава спокойно можех да я закарам някъде за през нощта и си мисля, че тя нямаше да възрази срещу такова продължение, но си я представих как дъвче в леглото и нужната предприемчивост мигновено ме напусна. Още повече, отношенията ми с Ира още не бяха стигнали дотам, че на всяка цена да й търся замяна. Позволявах си да се влюбвам леко и безгрижно, но истински обичах само законната си съпруга.

Лариса изпълняваше поредната фуга на компютъра си и когато влязох, предупредително вдигна пръст, давайки да се разбере, че контактът с нея е невъзможен. Аз покорно приседнах на стола до стената.

— С две думи, това е резервен склад на КГБ — заговори тя, без да чака въпроса ми. — Оръжието, както разбрах, е предимно немско производство, пленено е направо в сандъците и всичките тези години е било складирано някъде. Мога да намеря данните на складовете, но това е информация с шестгодишна давност.

— Разбира се — казах аз. — Ако можеше да се вмъкнеш в архива на НКВД или Трето управление на царската охранка, там също биха могли да се намерят много интересни неща. Къде го сега КГБ?

— Не толкова далеч, колкото си мислите, Александър Борисович — хладно отвърна тя. — Сега имат друго название, но хората са същите. Извинете, че ми се налага да ви уча. — И всичко това съпроводено от жвакащи звуци, с приветливостта на акула и снизходителността на костенурка. Новото поколение избира прокуратурата!

— Ще бъда при Меркулов — измърморих аз и станах.

— Александър Борисович! — повика ме Лариса.

Спрях се и се обърнах към нея, но тя не ме гледаше. Главен обект на вниманието й си оставаше екранът на компютъра.

— Толкова мило поседяхме с вас в ресторанта тогава — разсеяно промърмори тя, щракайки клавишите. — Искам да ви поканя у нас на малък купон за рождения ми ден. Естествено, заедно със съпругата ви.

— Благодаря — казах аз малко учудено.

Разбира се, давах си сметка, че поканата за началника е въпрос на елементарна служебна целесъобразност и моята функция на предполагаемия купон е да бъда обект на изучаване. Лесно можех да си представя милата обстановка на сборищата им — ще подъвчат дъвка, ще си поиграят на компютрите, ще послушат музика, от която ми се повдига, и след като си тръгнем, ще ни разнищят на файлове, за да определят алгоритъма на поведението ни. Но като сериозен и грижлив началник бях длъжен да се занимавам с възпитанието на подчинените. Единственото, което ме смущаваше, беше менюто.