Фридрих Незнански - Кръвно отмъщение

— Да, разбира се — каза Аня.

— И повече не отваряй вратата на никого — добави Нина. — Стигат ни гостите за днес.

Аня с готовност се усмихна в отговор на шегата и жално изхлипа. Пак й се плачеше.

Тя отиде в стаята, застана до прозореца и започна да размишлява какво ще стане, ако падне от прозореца на Нина. Нина живееше на третия етаж и нямаше никаква вероятност за скорошен смъртен изход. Хората падаха и от по-високи прозорци и оставаха живи. Но самият процес на падане й се струваше изключително привлекателен. От това преживяване я откъсна звънът на телефона и тя вдигна слушалката.

— Ало — каза тя. — Феликс?

— За някои Феликс — чу тя в отговор, — а за някои и Феликс Захарович. Къде е Нина?

— Знаете ли, тя пак е в банята — каза Аня. — Но помоли, ако има нещо, да занеса телефона направо там.

— Добре поне, че не е в тоалетната — проговори Феликс.

Аня влезе в банята с телефона и прошепна:

— Той е.

— Благодаря — каза Нина, която лежеше напълно неподвижно във ваната.

Тя взе слушалката, показа на Аня къде да остави апарата и произнесе:

— Аз съм.

— Нещо много дълго се миеш, приятелко — забеляза насмешливо Феликс.

— Изцапах се, след като се измих — отвърна Нина.

— Случило ли се е нещо? — наежи се Феликс.

— Нищо — каза Нина. — Лични работи. Какво ново?

— Всичко ново е при теб — каза Феликс. — При мен са дреболии. Смята да ходи след една седмица в Швеция с делегация. Трябва да си свършим работата, преди да замине.

— Аз съм готова — отговори Нина.

— Наистина ли? — искрено се удиви Феликс.

Нина не каза нищо.

— Браво — каза Феликс. — Каква помощ ще ти трябва?

— Никаква — отсечено отвърна Нина.

— И кога?

— Точно след една седмица — каза Нина. — Следващата събота.

Феликс дълбоко и шумно въздъхна на другия край на жицата.

— Приема се — каза той.

Изслушванията се провеждаха в една от малките зали на Белия дом и на влизане не можех да не си припомня епопеята с августовския пуч. Аз самият не бях тук, ние си „траехме“ под арест, вече осъдени по най-високата тарифа, но Белият дом на Руския Върховен съвет бе и за нас символ на освобождението. Не можех да не изпитвам благоговение пред тази архитектурна грамада.

Меркулов се разположи в компанията на редица официални лица от прокуратурата, а аз заех място сред гостите и зяпачите. Представа си нямах колко са много зяпачите в зданието на Върховния съвет — молители, ходатайстващи, роднини и познати. Всички те слушаха изказванията не особено внимателно, постоянно разговаряха, разменяха си листа хартия, кискаха се и сплетничеха. Изказванията си го заслужаваха, защото бяха изпълнени с формална представителност, без какъвто и да било намек за реалното разрешаване на реалните проблеми. Това действително беше социален театър и задачата му беше да убеди гражданите във важността на вършената тук работа. Репликите и въпросите на депутатите от време на време бяха остри и интересни, те предизвикваха реакция сред гостите, стигаше се до смях и аплодисменти, но аз не виждах голям смисъл в публичното шамарене на официалните лица, които всъщност играеха същата игра като депутатите. Сред тях Костя Меркулов се запомни май само с краткостта на изказването си.

Когато депутатите се нахвърлиха и върху него, той им отвърна с такова достойнство, че даже сред гостите, настроени по принцип срещу представителите на правителството, възникна очевидна симпатия към него. Гордеех се с началника си и му простих флирта с младежта.

Въпреки стигналите до мен слухове, депутатският бюфет не блестеше с потресаващо изобилие, но хапнахме съвсем прилично. Търсеният експерт вече ни чакаше в кабинета си, докъдето трябваше да се качим с асансьора и да минем по коридора под бдителния поглед на пост с автомат. Кабинетът на експерта бе малък, но уютен, а самият той се оказа сухо старче с останки от бели коси на главата и орденски лентички на гърдите. Меркулов ни представи един на друг. Старчето се казваше Леонард Терентиевич Собко. Ръката му беше малка и гореща и ръкувайки се с новите си познати, той изпитателно надничаше в очите им и на момента ги преценяваше. По някакъв начин той веднага ми заприлича на компютъра на Лара и Серьожа.

— Работя — похвали се той, очертавайки с жест кабинета си. — Бях в пенсия от пет години, когато ме повикаха.

— Не идваме просто на гости, Леонард Терентиевич — започна Костя. — Имаме работа.

— Мога да се досетя — усмихна се той. — Нещо свързано с комитета?