Фридрих Незнански - Кръвно отмъщение

— Нямам какво да кажа — произнесе Тверитин убито. — Слушай, началник, колко искаш? — попита той изведнъж. — Петдесет бона искаш ли? Не си губи времето, нищо няма да стане, ще бъда гаден…

— Ако няма да стане, защо кихаш? — учуди се Грязнов.

— Абе това не е углавно дело — каза Тверитин с досада. — Знам аз кой може наново да я разрови оная работа, това е компромат, разбираш ли? Прикрива ни голям човек и сега копаят под него. Тука няма да има лаври, кълна се в майка си!

Той произнесе последното с почти азербайджански акцент.

— Полека — каза Грязнов. — Трябва да изчакаме да видим приятелят ти какво ще каже. Може и той да пусне петдесет бона, това е вече сума.

— Жорик не е смотаняк като мене — възрази Тверитин. — Него тука с милион не можете да го примамите, той ги усеща засадите.

— Ще видим — мъдро каза Грязнов.

Още на следващия ден Андрей Тверитин беше на разпит при мен в генералната прокуратура и присъстващият Слава беше грейнал. Тверитин беше нисък на ръст, невзрачен, с ниско чело и никога не бих си помислил, че може да бъде лейтенант от КГБ. По-скоро приличаше на джебчия.

— Не, момчета — казваше той твърдо, — тука не играя. Това е политическа разправия и нямам желание да ми се случи нещо в килията. Затворете ме за каквото искате, но няма да дам показания.

— За кого намекваш през цялото време? — наостри уши Грязнов.

— Нищо не намеквам — каза Тверитин. — Просто си дрънкам. Ще ме затворите ли?

— Непременно — казах аз. — Само че, Тверитин, отначало ни разкажете за убийството на Ратников, кой ви е насъскал и какво е искал. Тук няма никаква политика, можете да ми вярвате.

— Нищо такова не знам — възрази Тверитин. — А и делото отдавна е прекратено, защото се оказа, че убиецът е Щърбавия.

— Ще го възобновим и ще проведем повторно разследване. — Опитвах се да говоря уверено. — Ще призовем свидетелите, които са били с вас тогава. Мислите ли, че лесно ще се отървете?

Той бавно въздъхна и поклати глава.

— Момчета — каза той. — Нали и аз се падам един вид юрист. Защо ме баламосвате? Ако делото е прекратено отдавна, защо да започва повторно разследване? Кажете просто, че трябва да се прецака някой голям началник, и ще ви повярвам.

— Добре — кимнах аз. — Трябва да се прецака някой голям началник. Сега ще говориш ли?

— Сега още по-малко — отряза Тверитин. — Достатъчно е тоя началник да каже една дума, и съм свършен.

Пратихме го в затвора, а ние останахме да обсъдим ситуацията в тесен кръг съмишленици. Тази вечер съмишлениците се оказахме особено много, понеже освен помощниците ми, Грязнов и Дроздов при нас се отби и Семьон Семьонович Мойсеев, който също имаше представа от нашите работи.

— Сега задачата е следната — да информираме Бейби за появата на Тверитин — казах аз. — Това първо. Второ — да създадем на Бейби възможност за покушение над Тверитин.

— Сашенка, страх ме е да те слушам — заяви Мойсеев. — Какъвто и негодник да е този Тверитин, безнравствено е да го излагате на куршумите.

— Да го излагаме си е съвсем нравствено — каза Грязнов. — Но как да се доберем до Бейби?

— От момента на убийството на Лихоносов минаха вече два месеца — напомни Дроздов. — Може да е заминал нанякъде.

— Не разбирам какво всъщност очаквате от този Бейби — заяви Семьон Семьонович решително. — Той е вече четен вестник, самият „Народен съд“ го отхвърли. С какво може да ви помогне?

— Това е свръхдалечен прицел, Семьон Семьонович — казах аз мъгляво.

— Трябва да се пусне слух из прокуратурата за задържането на Тверитин — каза Лариса.

— Ами ако стигне до Пархоменко? — изплаших се аз.

— Това е наркомафията! — каза Дроздов. — Актуална работа, слава и почести!

— Не е моят профил — напомних със съжаление.

— Все си мисля — каза Грязнов, — за кой голям началник намеква?

— Момчета — погледнах аз към помощниците си, — проверете кой е бил началник тогава в Краснодар и кой продължава да е из върховете и сега.

Серьожа кимна, а Лара произнесе уверено:

— Дадено, Александър Борисович.

Върнах се късно, когато вече не беше удобно да се обаждам на съседите на вилата, затова се изкъпах и реших да си легна. Но в един през нощта телефонът иззвъня и вдигнах слушалката.

— Александър Борисович — чух далечен глас. — Майор Демьонок от Краснодар ви безпокои. Помните ли ме?

— Разбира се, Артьом Иванович — измърморих аз. — Какво ново?

— Ами нищо — отвърна той. — Караме я криво-ляво.

„Тогава за какво ми звъниш посред нощ?“, искаше ми се да попитам, но казах: