Фридрих Незнански - Кръвно отмъщение

— С никого не съм се споразумявал — измърмори Костя. — Извиках те, за да ти обясня, че дейността на нашата комисия се контролира от същата тази „Народна съвест“. Аз от своя страна като служител на ръководен пост в Генералната прокуратура намирам в дейността им маса противозаконни действия и не мога да игнорирам това обстоятелство. Така че те призовавам да продължиш работата си при крайно сложни условия. Запомни, следят те отблизо. Знаеш ли защо?

— Защо?

— Трябва им Бейби.

Аз учудено се обърнах към него.

— Бейби? Нашият Бейби? Нима не го смятат за убит?

— А нима вие самите не доказахте, че Люсин и Лихоносов са убити именно от Бейби? Да не мислите, че не са наясно? Сега чакат резултатите от вашата хайка с по-голямо нетърпение от вас самите.

— За какво им е Бейби?

— Помисли сам, Саша — каза Костя. — Феликс Даниленко се самоубива, бившият му заместник и приятел Лихоносов е убит от ръката на Бейби. Компютърът на Даниленко е откраднат направо от лабораторията в Генералната прокуратура — това нищо ли не ти говори?

Кимнах замислено.

— Значи Бейби е бил човек на Даниленко?

— Именно.

— И у него може да се намира ключът за компютърната програма?

— Правилно — похвали ме Костя. — Ето защо им е необходим Бейби.

Въздъхнах тежко.

— Гледай ти как всичко се преплита върху Бейби — казах аз. — А той, горкият, може и да не знае колко е нужен на всички.

— Сега въпросът е кой ще се добере пръв до него — каза Костя. — И в този случай ние трябва да сме първите, Саша. Разбираш ли?

Свих рамене и казах:

— Щом трябва.

Закарах го до спирката на автобуса и се сбогувахме, като се разбрахме да не държим връзка пряко, а чрез роднините си. Костя изглеждаше много уморен, въпреки че накрая ми се усмихна и прати много поздрави на всички познати. Направих обратен завой на шосето и тръгнах към прокуратурата.

Денят започна със съвещание при Пархоменко, на което той половин час говори за състоянието на правоохранителната дейност в Красноярски край, където наскоро беше ходил в командировка за три дни. Според него обстановката там била трагична, но на предложението да им отидем на помощ се отзова само Лаврик Гехт, който току-що се беше върнал от Урал. Пархоменко му предложи да събере група и да заминава, още повече че Лаврик прекрасно познаваше ситуацията в този край, беше ходил нееднократно и имаше много смели идеи по този въпрос.

— Хайде с нас, Саша — предложи ми той. — Такива места ще ти покажа там, че ще ахнеш.

— Някой друг път — обещах аз.

Успях да разкажа на момчетата за разговора с Меркулов и дори пресметнахме възможните варианти на развитие на нещата, а в десет ми докараха Тверитин и около час разговаряхме с него на най-различни теми, освен тази, която ми трябваше. Когато станеше дума за капитан Ратников, Тверитин млъкваше, отпускаше глава и започваше да сумти.

— Защо и децата? — питах аз, опитвайки се да го подбера от тази страна. — Какво са могли да знаят децата?

Той мълчеше и сумтеше.

С две думи, освен кратък, но съдържателен разказ за арменско-азербайджанската война не можах да измъкна нищо от него. Изпратих го обратно в затвора и се качих в кабинета си.

— Ето го — каза Лаврик в слушалката на телефона и ме повика: — Саша, за теб е.

Взех слушалката и чух женски глас:

— Александър Борисович? Добър ден. Обажда се Нина Ратникова, жената на капитан Ратников. Демьонок обади ли ви се?

— Аха, обади се — сетих се аз. — Добър ден, Нина. С какво мога да ви помогна?

— Казаха ми, че делото за смъртта на мъжа ми не е закрито. Бихте ли ми разказали какво става?

— Минете — казах аз. — Ще поговорим.

Лаврик ми намигна и се разтопи в усмивка. Смяташе ме за покорител на женските сърца и тайно ми завиждаше.

— Кога бих могла да дойда? — попита вдовицата.

Нямах голямо желание да разговарям с нея, но като се сетих какво й се е наложило да преживее, не можех да не изпитвам към нея състрадание.

— Ами още сега, ако искате — предложих аз. — Ще ви напиша пропуск.

— Само че напишете го на името Шимова — помоли виновно вдовицата. — Сега имам друга фамилия.

Нина сама измисли всичко — да се обади на майор Артьом Демьонок в Краснодар, за да измоли среща с Турецки. Всичко стана както го беше замислила и когато следователят снизходително й позволи да дойде в прокуратурата, беше готова да се разскача от радост.

Аня, която внимателно слушаше разговора й, веднага попита:

— Къде отиваш?